автор: kallin

Тя сега е опустяла като птиче гнездо наесен, ала някога беше пълна с народ. Малка кръчмица в подножието на планината с гръмкото име “Ловна среща”. Повечето от старите и познайници и посетители ги издуха вятърът на времето, а останалите – кой на село, кой по многобройните нацвъкани сергии, гаражи-магазинчета и частни капанчета, кой съборен от кръвно, язва или ишиас… - разбягаха се като пилци от ястреб.
Нови времена, нови нрави.
Дремех веднъж над кафето си със содичка и си спомнях авджийската компания, с която случаят ме срещна пак тук преди години. Те бяха хора от различни възрасти, повечето – с прошарени или олисели глави, събрали две маси и накацали около масите като ято птици. Седях близо до тях и разговорът ми се стори интересен, та взех да си водя бележки.
- Ще прощаваш, момче – приближи се един от тях, - ама, гледам те, пишеш…
- Събирам разни случки – обясних, - писател съм.
- Тогава си дошъл точно където трябва. Заповядай. Донеси си стола и сядай при нас.
И като ме запозна с компанията, попита приятелите си:
- Какво да му разправим на момчето?
- За Милчо Мекото и Тунчо как вардили оная лисица… - каза някой.
- Не, не! Това после. Аз викам – обади се друг, - Куртата да разкаже за приключението си с бай Вича и Танаса.
- Вярно, вярно. Почвай, Курта!
- Бяхме двамата с Мечо, вие го знаете нашия Мехмедчо – пухна дим от цигарата си турчинът на средна възраст, който се казваше Хасан, а по прякор – Курта. – Подгонихме го дивото прасе, бастисахме го и го убихме. Ама то голямо, кардашим, как се носи над сто кила шопарлак десет-петнайсет километра пеша? А ние с Мечо – сам-сами двамата оттатък билото на балкана… Отрязахме го през половината и едната половина пак делихме на две, напълнихме раниците, а другата част от месото окачихме на едно дърво, да не го дърпат лисици и вълци и си тръгнахме. Дорде се приберем в село, то мръкна. Оставихме товара си в къщи и хайде пак обратно – за другата половина прасе. Вървим ние, а то вече нощ, даже звезди няма, луната и тя се мушнала някъде, а бе, тъмно като в рог ти казвам. И тихо, тихо, като вървиш, чува се камъчетата как чаткат под краката ти. Дъха си чуваш, дето се вика. Намерихме го дървото, виси си на него половината прасе непокътнато. Режем напосоки през половината, прибираме в раниците и се връщаме към село. Ама то досега не било страшно, аганън, страшното оттука нататък идело.
- Стой! – изрева някой насреща ни. – Горе ръцете!
Повърнахме назад, но и оттам друг глас ни закова.
Бре!
Дигам ръцете и си мисля, пушките не ги взехме, защо ни са, прасето е вече убито, ама ножа винаги го нося със себе си. Като приближиха ония двамината, познах ги.
- Бе, бай Вичо, майтап ли си правиш? Акъла ни изкара!
- Хич – вика – не ми е до майтапи. Хайде, Танасе, води ги към селото. Там ще вдигнем кмета, ще се обадим до горското и до полицията. Ще им вземат дивеча, щото са бракониери…
- Чакай, бай Вичо, да ти обясня…
- Остави ме ти мене, на горския ще обясняваш.
- Япма бе, бай Вичо – ударих го на молба.
А бай Вичо сякаш не ме чува, разправя на Танаса:
- Ще ги глобят, пушките ще им вземат, а аз като председател на дружинката ти казвам, че тия двамата ловни билети повече няма да видят.
Как сме го минали пътя до село, питай ме, не помня.
- Къде е другата половина на прасето? – пита бай Вичо по едно време.
- В къщи – казвам.
- Води ни тогава първо у вас.
Жената, щом ни видяла да ни водят с пушките зад гърбовете, краката и се подкосили. Като я видя, че е в положение, бай Вичо сне пушката и вика:
- Айде, било, каквото било. Не бой се, булка. На гости сме дошли, Куртата да ни черпи по един кебап.
- Бе, бай Вичо, що не кажеш така? – викам.
Седнахме в моята барутчийница до сайвантчето, а жената отиде да приготви кебапа.
- Решили бяхме с Танаса да си направим майтап и да изкрънкаме по една почерпка – взе да разправя бай Вичо. – Ама я свършихме една… Да ме извиниш пред булката си – казва, - де да зная, че е била в положение...
И тогава разбрахме как станала работата.
Скитали се бай Вичо и Танас цял ден по шубрака, ама – нищо. Късмет. И така попаднали на дирята на нашето прасе. Приближили се до онова дърво, поогледали окаченото месо и бай Вичо рекъл:
- Хайде да си ходим.
- Дали да не си резнем само колкото за кебап? – предложил Танас.
- Тръгвай, тръгвай. Той, кебапът сам ще си дойде.
И чакали ни да се върнем да си приберем останалата половина прасе. Мислех, че ще поискат месо да си занесат в къщи, но не.
- Да ни извиниш пред булката си. Не искахме да я плашим – рече на сбогуване бай Вичо. Такъв човек беше той.
- Техните истории с Танаса край нямат – обади се някой в настъпилата тишина.
- Помните ли как клаха Танасовото прасе по една Коледа?
- Знаем бе, знаем. Разправи го на момчето.
- Ами, поканил Танас няколко мъже, между които и бай Вича, да гътнат прасето на село. Как са го клали, братко, те си знаят. Обаче, отпинтило се онова ми ти прасе, хукнало се по двора както си било с ножа на врата и гонило ли, гонило пишман-колачите. Кипнал Танас, грабнал пушката и го напълнил със сачми. На приятелите му отпосле им дошъл смехът, като си пили греяната ракия и разпарчосвали шопара.
- Не е много на сметка сега прасе да гледаш. Храната му е скъпа.
И компанията захвана дълъг и унил разговор за цените, за пенсиите, за тоя объркан свят…
Гледам, почти нищо не се е променило тук оттогава. Припича се тихата кръчмица на следобедното слънце и очаква своите гости, но те все не идват, заети кой с бахча, кой с внуци, кой с ревматизма си. Изглежда напоследък заведението е сменило собственика си и новият стопанин е подредил нови маси и столове, чадъри и дори два тента до прозорците. Но то е все едно на щърбава баба да вържеш розова панделка.
На отсрещната маса седнаха две дечица с дядо си и с огромен пес, на когото заповядаха да седне до тях.
Животът продължава…