Това ли е?Само още един ден?! Не е възможно… Няма как.”
Момчето лениво се изправи от леглото, но загуби равновесие и тромаво падна назад. Главата го болеше не от късното лягане, а от твърде ранното ставане. След точно осем часа сън, приятен и изключително полезен за нервите на този изтерзан човек, болката в главата бе направо неописуема. Първи курс в университета, но все пак това е важна година.
1.
....
Трябва да станеш рано, да се измиеш, облечеш, да направиш опит да сложиш нещо в устата си въпреки бурните протести на корема ти, който като теб все още спи. После пиеш кафе, пушиш цигара… или и двете, няма значение, излизаш, но преди това задължително казваш „Довиждане” на които и да е станал в дома ти, обуваш се и … затваряш вратата. Ето, още един ден. „Така ли почват всички дни? Толкова монотонно и досадно?”.
Болката в главата започна да намалява когато той усети в устата си вкуса на кафе, а ноздрите му се запалиха от цигарения дим. Все още по бельо, навън на огромната тераса, часът е 5…
Никой не е станал затова и той посмя да запали тази клечка, която противно на същността му, мразеше отчаяно. Тогава, защо изобщо си правеше труда да пуши? Не, не смяташе, че това го прави по-велик, по-близък до останалите от неговото обкръжение, та той не пушеше пред приятелите си…
Винаги сам.
Не с мислите си, напълно сам и освободен от всички грижи. Начина по който утрото, все още твърде рано, за да се покаже напълно слънцето, светеше в приглушена светлина. Няма звук, няма дори трепет, само спокойното му дишане, дръпването от цигарата и преглъщането на кафето. Пълно спокойствие, пълно примирие между края на нощта и началото на деня.
Очите му отразяваха слабата линия от лъчи и ги правеше почти безцветни. Бузите са поруменели от хладната утрин, а червените му устни влажни от цигарата и кафето. Облегнат на парапета, с настръхнали косъмчета и зърна, той спокойно изчака съзнанието му напълно да се събуди и след втората цигара най-сетне се чуха стъпките на баща му, който както всяка сутрин, независимо от деня, се къпеше за половин час – явно това бе неговият момент на приемане на новия ден, отнемане от бремето на вчерашния… като покръстване.
За баща му забрава, а за него аларма – той бързо изхвърли двата фаса през терасата, изпи последната капка кафе и влезе обратно в стаята си. Остави чашата на претрупаното си бюро – никога не е било подреждано – и облече сивата фанелка с която бе вчера. Мина покрай рафта, който бе отрупан с книги, дискове, рисунки и всякакви дребни боклучета . „Трябва да почистя.”
Под една от рисунките си намери отворен шоколад и изяде едно парче, прекалено рано е за нещо по-голямо от това. Отвори вратата и навлезе в тъмния коридор, единствената светлина идваше от пуснатия телевизор в отворената стая на родителите му.
Коридора отново се освети и се чуха звуковете от бърсалката по керамичния под, точно пред тоалетната и мивката.
-Свърши ли?
Баща му го погледна със заспали очи, но в тях нямаше и капка живец, само очи.
-Да. Влизай.
Момчето се усмихна, но усмивка от навик, не от желание и влезе в банята. Заключи вратата, намокри четката си за зъби и започна да ги мие. И тази сутрин, както всяка друга той се взря в отражението си. Отново проследи всички черти на лицето си, но първо започна с очите – тези зеленикаво-кафяви, широки очи, прозорец към света, който толкова желаеше, но никога не се осмели да го отвори напълно. После погледна челото си, бледо като всяка друга част от тялото му - тази бледа кожа го влудяваше, но пък привличаше погледи. Насочиха се настрани, после нагоре и обиколиха всички ъгли от косата му.
Толкова много приличаше на баща си.
И ето, от огледалото го гледаше някой непознат, някой който винаги го е наблюдавал, напътствал, оценявал… Човек, когото мразеше. Но дали това бе защото мрази част от себе си или баща му, е въпрос толкова труден за него, колкото и първите стъпки на децата. Сега няма значение. Твърде рано е за такива задълбочени мисли.
Часът е точно 7 и 30 – момчето обу кафявите си ботонки, коженото си яке, като отдолу бе с тениска на МЕТАЛИКА закупена от магазин за преоценени стоки, но въпреки това много любима. Сложи запалка в дънките си и излезе. Извика за довиждане, но не сметна за необходимо да му придаде голямо значение – просто рутина. Не взе цигари.
Навън студът все още е гост въпреки предсказващите горещини за цялата седмица. Дори видя как лека пара се изнизва из устните му. Повървя няколко крачки и спря. Зачуди се кое превозно средство да ползва или просто да повърви пеша. Ако ще чака автобуса то трябва да побърза, защото той минава точно в 7 и 40, ако реши да се качи ще му се наложи да върви десет минути до училище, но ако върви пеша ще пропусне първия час. Дилема, но не и за краката му. Явно са решили да заговорничат против разума, защото отминаха спирката.
И така, той тръгна пеша, разглеждайки всичко около него с очите на турист. Буквално. Не за първи път минава по този марширут, не за първи път гледа с широко отворени очи. Сякаш всеки път, когато минава от тук той не просто гледа, той следи – коя клконка е счупена, къде има повече паднали листа, коя кола е нова, коя не…. И така докато не стигне до зелените врати закрилящи най-важната сграда в живота на родителите му – университета. Не че той има нещо против него, просто мисли, че това не е неговото място. Но колкото и пъти да пропуска първия час, винаги ще остане до последния.
Такъв бе Мич – вглъбен в себе си, замислен за всичко, което би могло да го изведе от нещастния му живот и проклинайки всичко което му пречеше да достигне свободата си…тоест проклинаше абсолютно всичко – камъкът спънал го на път за кънките, когато искаше да се научи да кара; дъждът, който му попречи да отиде на откритият концерт на една от любимите му групи; родителите му за това, че ….е, че са му родители и училището, просто защото е училище. Едно напълно нормално на вид момче.
Университета бе бивш дворец на прословутата кралска фамилия, дарен на образователната система като в знак за благодарност към всички избрали професията учител. И това място наистина бе едно от престижните места за работа и за учене. Много научни професори и премного добри адвокати излизаха от тези огромни и тежки врати, но и много, дали от сантименталност или просто от доброто заплащане, се завръщаха с подновени сили да преподават суровите условия на живота. Този огромен по площ комплекс включваше четиринайсет департамента, всеки изключителен със своята архитектура, два закрити басейна и един открит, както и преминаващата река точно до факултета по философия – мястото където тренираха отборите по лакрос. За уютността се грижеха множеството тревни площи – прекрасни английски градини, полянки за четене, за бягане, за игра… и разбира се 5 декарова гора.
Приказно нали?
Тогава защо на Мич му се налагаше да хваща автобус, като в кампуса на училището имаше свободни стаи? Няколко причини – първо, той много си харесваше огромната стая на втория етаж в имението в което живееше и второ, баща му бе декан на университета и го държеше доста изкосо. Въпреки, че общуването липсваше в това семейство на стари аристократи връзката, създавана от толкова много години на труд и лишение бе достатъчно силна, че да ги задържи заедно.
Майката на Мич бе рускиня – по случайност от доста заможно и огромно семейство. Но красивите й черти не го бяха прихванали колкото по-малкият му брат – Михаил (или Майкъл, както му викаха приятелите). Занимава се с куп благотворителни дейности, но Мичъл предполагаше, че това е така само защото е богата, а богатите хора правят всевъзможни дарения. За съжаление сърцето й бе доста широко отворено и не един път е имала сериозни скандали с родителите й и безразличния съпруг. В момента тя се занимава с поредната кампания на UNICEF за защита на децата, въпреки настояването на двамата й синове да се включи в протестите за защита на природата от нейните грабители – хората.
Брата на Мич … е той бе доста буен, нещо за което Мич винаги му е завиждал. Разликата им е само една година, но ако се срещаш за първи път с тях не би познал. Толкова много си приличаха в лицата, дори имаха една луничка разположена на едно и също място – на около три сантиметра от лявото ухо. Но приликата между двамата бе до тук.
Михаил има душата на волна птица - ако пожелае да избяга от училище и да се присъедини към поредния протест ще го направи – не защото има някакво настроение към протестиращите, а просто защото натурата му е такава. За съжаление на семейството, устата му бе цепната и често го посрещаха на вечеря с насинено око. Но това не означава, че той си нямаше приятели, напротив – половината училище, че и почти целия квартал падаха под капана на думите му, пред чертите на лицето му, пред държанието му към тези, които харесваше, а дори и пред насмешливото му поведение към тези, които мразеше. Походката му подсказваше колко властен може да бъде, а погледът му успяваше да прониже до такава степен, че прочиташе същността на един човек за минути.
Това често го отекчаваше – сърцето му туптеше при желанието да намери някой мистичен, някой тайнствен и привличащ субект. И той търсеше. Ден и понякога по цели нощи се блуждаеше из околните гори в търсене на нещо неземно – понякога намираше изгубени неща и се опитваше да определи какъв е бил собственика им, проследяваше животни и се взираше в тях в опит да разбере кои са, какво чувстват, какво искат… Намираше всичко и нищо. Озадачаваше го мисълта за друга планета, за измислени светове или спомена от някой фантастичен филм или книга… Душата на птица и сърце на мечтател… Майкъл, красивият брат, обичаният брат, истински човек.
Любовта между двамата братя бе неповторима. Връзката, която успяха да си създадат, като се има в предвид консервативното им минало, направиха неразрушима. Две пълни противоположности, които не можеха една без друга. Докато единия летеше в облаците, другият правеше стълба до земята.
Различаваха се и във визията си. Косата на Михаил бе къса, леко стърчаща, а русият бурен с който се роди започна да избледнява, докато накрая стана с цвета на първият паднал сняг. Това бе едната прилика на момчето с майка им – като дете и нейната коса е била с този цвят, докато не навършила тридесет и не обърнала внимание на хорските разговори, които я принудили да се боядиса, в русо разбира се. Другата поразителна прилика бяха небесните им очи – най-прекрасното синьо, най-чистото утринно небе би завидяло на този цвят. И до тук. Но понякога, когато настроението му се влошаваше тези очи се преобразяваха в цвета на разярено море, цвят, които успяваше да уплаши дори баща му.
Тялото му се извисяваше с една глава над нея, повече жилаво отколкото мускулесто. Свикнало на всякакъв спорт и многочасово лежане. Майкъл и Мич – двама братя с доста необичайни имена за Англия, напълно противоположни и неразделни.
И двамата учеха в университета, а програмите им бяха съпоставени така, че да имат поне два часа заедно. Майкъл учеше психология и развитие на генетиката, а Мич – археология , древни езици и изкуство. И двамата пълни отличници. И двамата мразеха часовете, но и двамата обичаха времето разно сутрин, точно преди първия час.
***
Майк стана от леглото, напълно буден във всяко едно отношение. Но не може да се каже, че е усетил приятните милувки на съня. Легна си късно – пак бе ходил да скита из гората и дори си легна с дрехите. Сега, като най-сетне се погледна в огледалото реши, че няма да е много прилично ако баща му го види в този вид. Предпочиташе да се запази достатъчно „чист” за пред родителите му имайки в предвид всички неща, които правеше, за да ги разочарова. Е, не че се стараеше да чува всеки ден оплаквания от учители, като „синът ви има прекалено разкрепостен език” или „това, че ви е син не означава, че трябва да го извиняваме за отсъствия или пушене в мъжката тоалетна”. Но оценките му са високи, така че не изпитваше притеснение от всички тези жалби, а и баща му бе свикнал да ги чува постоянно и най-накрая бе намерил начин да ги забравя в мига в който ги чува.
Отиде в банята на долния етаж и видя, че е празна.
„Значи Мич вече е излязъл”.
Напръска лицето си със студена вода, изми се и облече дрехите, които донесе със себе си. Когато излезе, взе приготвеното кафе (да имаха прислужница) и на бегом излезе навън, за да догони брат си.
След не по-малко от десет минути го видя да седи под едно дърво и да се взира нагоре в преплетените клони. Проследи погледа му и видя какво бе приковало вниманието му – малка сива катерица, която скачаше от клон на клон и тук там падаха изсъхнали иглички.
-Ако продължаваш да гледаш нагоре ще трябва да ти търся Мими. Чух, че има най-прекрасните ръце на света.
Мич се изправи стреснато и се начумери при вида на брат му.
-Виждам, че днес пак няма да присъстваш при Бенет. Мисля, че ти ще се нуждаеш от Мими повече.
-Взех ти кафе.
-Не искам, а и това е твоето. Джили пак ги е объркала. Как може да пиеш толкова много захар? – кимна подканящо с глава и двамата бавно тръгнаха.
Най-хубавото време за разходка – все още всичко бе чисто, въздухът божествено приятен, а слънцето прилично на онези лампи на, които слагаш някакъв цветен шал, за да приглушиш светлината, придаваше на този ден едно необикновено начало. Не бързаха за никъде, часовете им почваха в девет, а часът едва догонваше осем. Решиха да минат по дългия път – през гората, а този път винаги им доставяше удоволствие. Понякога си говореха за философската гледна точна от живота, за момичето, с което Майкъл бе спал, за концерта на, които Мич бе ходил, а понякога просто си мълчаха. Така усещаха събуждащата се природа, миризмата на току що превалялият дъжд или уханието на боровете, което се разнасяше при всеки допир. Гората за тях бе чудо. Свят, който ги влечеше като магнит и с всяка следваща стъпка ги притегляше все по-навътре и по-навътре, затова и често не присъстваха за първия час. Днес обаче, бе утро за приказки.
-Къде ще ходим довечера?- Майк отпи от кафето и се разтърси при силния вкус. – Ясно как се събуждаш толкова бързо.
Мич мълчеше. Гледаше в краката си и лека пара излизаше от полуотворената му уста.
-Пак си пушил.
Този извод успя да го изкара от транса и той смирено се вторачи в Майк.
-Да. – „Не е толкова трудно когато го казвам не теб”.
Брат му се усмихна, спря се под един стар бор и изсипа кафето. Клекна между изскочилите корени и подпря желязното канче между един клонен Х.
-На връщане ще го вземем…ако се върнем. – „Време е”.
Гласът с, който го каза накара Мич да сключи вежди. Майкъл се изправи пред него – леко сковано от клеченето и глуповато му се усмихна. Тогава Мичъл усети, че нещо не бе наред. Погледна брат си с други учи, изучаващи и питащи. Забеляза, че той бе облякъл най-дебелото си яке, отдолу бе с две блузи, а дънките – тези, които си купи миналата седмица за 150 паунда.
-Къде ще ходиш? – подозрително попита Мич.
-Незнам… - пак онази глуповата усмивка.
-Михаил…. – „За първи път го наричам така” и наистина на брат му не му хареса това, но продължи да мълчи. – Добре.
Кимна и продължи пътя си. Не след дълго чу стъпки след себе си – първоначално несигурни, но постепенно започнаха да забързват темпото си докато накрая Майк не се блъсна в него с всичка сила. Никой нямаше време да извика. Всичко стана прекалено бързо. Мич се извъртя и хвана брат си за края на зимното яке при което и двамата се свлякоха на земята, но не уцелиха мястото и наместо това попаднаха на един доста сериозен наклон.
Мич не усети кога двамата с брат му започнаха да падат. Съсредоточи се върху свирепо вкопчените в него ръце. Чу как наоколо клоните се чупеха при допира им с двете момчета, но не ги усети. Вниманието му бе приковано към лицето на брат му и …”Ох…Мамка му!” … острите камъни попаднали на пътя им.
Ударите летяха отвсякъде. Ръка тук, пръсти вкопчили се в нечия коса там, камък попаднал на неподходящо място или клон, израснал некъдето трябва. По лицето на Мич се появиха първите капки кръв, за разлика от устата му, която бе пълна с червената течност. При една по-голяма бабуна ( явно мравуняк, защото слад като минаха отгоре му излязоха хиляди ядосани мравки) успя да прехапе езика си и кръвта неволно излезе от устата му. Изплю се в лицето на момчето, впило едната си ръка в косата му, а другата свирепо нанасяше удари в корема му.
Как се стигна до това? Откъде се появи тази ярост, тази сила? Нима човекът е способен да нанесе такава болка на ближен, на най-добрия му приятел, на най-обичания, на собствения си брат? Защо? Мич не смееше да отговори на въпросите, не защото се биеше и нямаше време за такива мисли, напротив - сетивата му се бяха изострили и той остави дивото в него да завладее тялото му.
***
Това беше най-топлия месец от години насам, но тя продължи да трепери. Въпреки парещото слънце кожата й бе настръхнала, устата трепереше, а лицето – пребледняло.
„Какво ли ще си помисли Инас ако ме види сега?”
Избегна пътя през града, като наместо да продължи по главната улица сви на първата пресечка отвеждаща до гората. Разбира се, че работният й ден все още не бе свършил, но Синара реши, че за този един час, през който мина всички задължителни инструкции и виждания на работодателя й, тази работа не бе за нея. Как може един толкова надарен магьосник като нея да попадне в толкова долнопробна среда? Но все пак ако я разкриеха кратката й свобода би прераснала отново в затвор, но този път с много по-лоши последствия от предишния.
За разлика от миналите градове, където бе отсядала, този бе драстично различен от очакванията й за столица на едно от най-великите кралства. Мърсотия дебнеше от всеки ъгъл на калните улици – а бяха такива не от дъждове (все пак не бе валяло от близо два месеца), а от постоянното отваряне на кепеците на някой прозорци (ако въобще имаше такива) и изхвърлянето на нечистата вода право върху главите на минувачите.
Това е „долният”, „омърсен” квартал, където живееше повече от половината население на града. Но чертата която го правеше да изглежда като част от славната Иракия бе Кралският път – единственото чисто и дори пищно място. Сякаш тази бяла пурпурна линия представляваше отделен свят. Всяка сутрин доброволци от Храма на Ирия, която бе тяхната версия на богинята на добротата, чистеха пътя и го поливаха с парфюмирани води. Някой би си помислил, защо ще го правят след като така или иначе миризмата на бедните квартали го поглъщаше. Е, „благочестивите” имаха защо да са такива – обикновено в храмовете на Ирия влизаха хора, отхвърлени от останалите и оставени на произвола или общо казано „копелетата” на богатите фамилии (които тук не бяха малко). Но това, което ги правеше достойно за този храм бе тяхната вродена сила – леки магически исрки, все пак единият от родителите почти винаги бе някой слуга. Това им помагаше в непрекъснатото чистене и прекрасното ухание. Както и в много други естествени навици.
Сега идва въпросът, защо „копелета” на благородници ще чистят път по-който минаваха
и всякакви животни, понякога теглещи по някой благородник или странстващ посетител, мръсните обувки на селяните или изхвърлената от някой загрижен за бедните знатен човек?
Навсякъде се знаеше, че Кралският път фигурираше в мислите на далечни или не толкова, авантюристично настроени души, като едно от нещата, които „задължително трябва да видиш преди да умреш”.
Много просто. След като трябваше да чистят пътя всяка сутрин и да пазят постоянния аромат на свежест (като използваха половината от силите си) останалата част от деня им бе свободна. Или общо взето това бяха едни от най-разкрепостените, излъчващи достойнство хора. Работеха най-много три часа на ден, без да броим постоянната поддръжка на свежестта която продължаваше през целия ден, живееха в прекрасни „духовни” квартири и често се наслаждаваха или организираха най-различни тържества. На които, разбира се, бяха допускани определен кръг от, да кажем значими хора.
Гледката в минутите преди слънцето да е изгряло напълно, как лъчите достигат тази бяла пурпурна река и мигът в който се сливат. Наистина божествено. Секундите на пълна хармония пълнеха очите с най-различни цветове, а уханието на цветя доставяше благодат на мечтите.
Не и за Синара. Въпреки младостта си бе успяла да обиколи почти всички Мирни страни и в очите й почти нямаше място за нещо необикновено. Единственият път когато се възхити на пътя бе и последния – при влизането й в Иракия. Успя бързо да си намери работа въпреки прекалено младата й външност и така до днес, докато най-сетне реши, че е време да се запознае с човекът, който можеше да й помогне.
Само че не стана така. При мисълта да отиде до Великия Магистър за помощ я побиха тръпки. Мълви за неговата студенина, сдържаност и свирепо чувство за справедливост се разказваха из цяла Арака. Тогава какво би направил той при вида на едно мършаво, бедно и вече доста мръсно момиче?
Инас … съжалявам.
Тя продължи да върви през гората, като с всяка стъпка усещането за страх започна бавно да изчезва. Усети топлината и скоро една малка капчица пот започна да се стича по челото й. Дрехите които носеше бяха от най-лекия материал, но жилетката и блузата под нея започнаха да й се струват като зимно палто, а тънките панталони свършващи в ботуши от арика я запариха.
Огледа се наоколо и реши да седне на близката купчина камъни. Успя да намери сенчесто място и подпря гърба си о студения камък. Разпъна краката си и усети как от жегата започна да се чувства уморена. Затвори очите си, но от неочакваният шум дъхът й секна.
Намерили са ме!
Приклекна на мястото на което седеше и успя да се промуши в една дупка между два огромни камъка. Никой нямаше да я види от там. Дано не ме усетят!
Стъпките се приближиха, а тях и гласове.
-… каза ми друго. Не знам какво …
-Аз! – и двата принадлежаха на мъже. Съдейки по гласовете приблизително на нейните години.
-Ако не ме беше блъснал сега нямаше да сме тук.
-Ще намерим пътя, спокойно. Университета не би трябвало да е далеч.
Говореха с доста странен акцент. Изведнъж очите на Синара се разшириха. Та това са гласове от Ракака. Говорят за Университета значи… Не, ще се справя.
-Колко е топло!
-Да, не...
-Хей!
Синара изкочи пред тях и застина на място осъзнавайки, че това бе грешка.
Пред нея стояха две високи момчета със странни дрехи. А и те самите бяха странни. Лицата им бяха подути, а от устата на момчето със странната бяла коса личеше малка струйка засъхнала кръв. Хората от университета бяха облечени в дълги роби, повечето момчета бяха с дълги вързани коси. Гледката пред нея не й говореше за нищо познато. Изведнъж усети как страхът отново напира да я завладее.