Забравила си,
казваш, тез щурци,
които под
прозореца ми лудо
предат нощта
и в острите треви
цигулките си чупят.
Малко чудо
е, че в средата
на бетонен град
от лятото отпивам
жадни глътки
и тез душички
връщат ме назад
към селски къщи,
мама, спомен
с много кръпки.
Не се ли умориха?!
Свирят с жар
на огъня от
стъкнати огнища.
За свят премръзнал-
свиден, ценен дар.
Когато ровя с пръсти
в топло пепелище
и парната от въглен-
гаснещ миг, все още жив
и все така изгарящ
си казвам - Боже,
нека да боли,
но тази музика все тъй
да се повтаря ...
Щурците, мила,
свирят в нашите души.