Залаяха ме едни обществени кучета по пътя и ми припомниха Тутси, която лично ме мразеше и непрекъснато ме дебнеше, за да ме ухапе.
На собственика й нейното поведение изглеждаше естествено, защото и той лаеше по всеки и всичко, но се въздържаше да хапе. Хапането остана за кучката и тя ме дресира да избягвам всякакви кучки независимо от цвета на кожата, образованието и общественото положение.
Както така си мисля за моето кучешко пространство и ето, че ме спират двама цивилни, ама полицаи. Май, че гагата ги е довлякла.
-Да имате документи, Господине?
Документи нося под път и над път, защото не знам накъде ще ме издуха вятъничавата ми глава. Утре ще ме брули за Варшава, ама след това не е ясно.
-Какво работите?
-Е, БАН ми е основната работа, ама и в ПУТКА дето сега ЕПУ му викат си доработвам, тя нали работата обича глупавите.
-Значи мизерната заплата в БАН не стига?
-Да, отговарям ама не ми се задълбава в обяснението, че съм човек интелигентен: и в клозет да ме затвориш – няма да умра от глад. На мен ми стига, щото зъби не ми останаха и карам само на попара – сладолед с бира.
-Извинявайте за безпокойството, но такава ни е работата. И те си тръгнаха, пожелаха ми още дълги години заплата в БАН и същевременно дълги години да е БАН.
Продължих си пътя па си мисля: добре, тяхна си е работа – на тая улица що проститутки са ме закачали, значи някъде наблизо е извора. Та са си рекли да не би да идвам от извора, па да съм го престъпил.
Брей, как така са решили по външен вид, че ме бива за тая работа? Значи не съм за изхвърляне, все още има хляб и месо в мене.
Хей, момчета, да знаете как ми вдигнахте настроението. От две години проститутка не ме е закачала, а сега вие за бандит считате, че ме бива, а не само за пишурка.
Да сте ми живи и здрави с вашето доверие!