автор: secret_rose

~ ~ ~

Ако сезоните не бяха четири посоки, разкъсващи времето на кръстопът, по който никой не се завръща, ако хоризонтът в очите ми се раждаше едновременно за всички тях и ако можех да го докосна... бих пристъпила в края на лятото без да изчаквам небесата да налеят пъстро – ароматна снага с дъх на зрялост и изобилие и бих разтворила широко вратата към Есента – моята единствена голяма любов, сезонът, в който пламенните песни на лятото смирено затихват, златистите слънчогледови пити целуват земята, натежали от плод и във въздуха трепти очакване за тишина. Тишина, каквато се ражда само в мъдростта и умората, в навечерието или в минутите след платена равносметка. Човешкият живот в своите етапи странно прилича на четирите сезона. Но има изключения, когато началото не тръгва от Пролетта а се случва в дълбокото безмълвие на Зимата, или съществува само в пастелните окраски на една уморена, вечна Есен.
Така нарекох очите и – Есен. Безкрайните ветрове в тях, дъжделивата им прохлада и блестящите златисти точици в ирисите, когато се усмихнеше. А тя се усмихваше често... Усмихваше се на вечерта, падаща тихо над диплите на смълчания Немрут, усмихваше се на езерото и дори на мен – малката чужденка със странно име и перо в ръката.
Днес е прага на лятото, дни преди да се разтвори есенната омая в сърцето ми. Шехризар напява с хилядите листи на старите каваци, поклаща борови връхчета, плиска солени пръски, откраднати от бриза и закачливо ме подканва да се заслушам. А днес... точно днес, денят, в който някога празнувахме рожденният ден на мама, аз чувам само гласа на Мерием – Амма. Чувам песните и, вплели два безкрайни Изтока между капчиците тъга и капчиците дъждовна вода, която по моите ширини съдържа живот, а в разказа и – безсмъртие.

_____________________________________________________________________

Книга, написана по разказ на Мерием-Амма, същество от друг свят, носещо на гърдите си печата на истинската любов.


Глава 1

Острието проблесна под дрипавата и дрешка и за малко да я издаде. Сви го навътре, кръстоса ръце пред гърди и зачака. Изнизваха се бавно, подредени в редица по тясната каменна пътека. Конете пръхтяха с ноздри, мятаха опашки и се озъртаха, сякаш предусетили опастност. Седем, осем... Още един. Девет. Бяха девет. Последният се изгуби зад отвесната скала и момичето си пое дъх. Извади бързо кинжала, уви го в парче плат и го мушна в торбата си. Загледа танцуващият във въздуха прах.
„Помни, вълшебен е. И го ползвай само за рязане на треви, никога за друго, чуваш ли? Никога за друго! Ако посечеш с него живот, вълшебството му ще се изгуби”.
Думите на дядо и отекваха в ума като песен, която нямаше да забрави. Често разглеждаше наследството си на светлината на огъня и се чудеше на красивите инкрустации и неразбираеми надписи по него. Бе старинна изработка, скъпоценност, предавана от баща на син поколения наред. Ползваше го само да реже коренища и заплетени жилави клони, да срязва плод или да чертае по пясъка името на Аллах – единственото, на което успя да я научи, преди да издъхне. Старият човек милееше за внучката си но времето не му стигна. Искаше да я научи на всичко за да може да оцелява. Светът бе безмилостен.
- Дай ми го.
Тя подскочи и се извърна но в бързината се търкулна назад, политна надолу и се затъркаля по дюната. Непознатият я застигна с два скока, прикова раменете и с крак и повтори:
- Дай ми го!
- Нямам нищо за даване! Пусни ме!
- О, можеш да говориш? Как ти е името, о дете на мъглите?
Сивите и очи го пронизаха с презрение, извърна се, изхлузи се от натиска и хукна с пълзене да се спасява.
- Как ти е името попитах!
- Амма.
- Добре, Амма. Ако ми дадеш онова, което скри, ще те пусна.
Амма за миг го загледа, после бръкна в торбата и измъкна парче сух хляб, увит в кърпа. Подаде му го.
Странникът захапа парчето с настървение и Амма си помисли, че не е ял от дни. Протегна му ръка:
- Фарзана-Амма. Дъщеря на Фатих и Салима. А ти кой си?
- Не ти трябва да знаеш. Имаш ли още хляб?
- Толкова ти стига. Ако ядеш повече ще се разболееш.
Преметна бурката през глава, изправи се и потегли към селото без да се обръща. Знаеше, че непознатият гледа гърба и, беше гладен. Щеше да тръгне след нея на разстояние, да спре до някоя скала, щом се зададат първите къщи и да лагерува там, блъскан от студения вятър нощем и пържен на безумния пек по обяд, в който никой не смееше да излиза. Щеше да чака помощ и след дни да поеме по пътя си, ако имаше път, без да знае, че тук всички посоки водят към смъртта в месеца на дъждовните ветрове, когато небето се разтваряше, покайваше живо и мъртво и изливаше смъртоносните си води над Дашт-е марго а ветровете помитаха рижавите и пясъци, завихряха ги в едно с небесата и ги спускаха мокри и тинести, застинали като гладна за живот паст. Пустинята в това време на годината, когато по света се раждат цветове, които ще дадат плод, се превръщаше в опасно блато. Старият Нармид често и разказваше за земите на другия свят. Там всичко, казваше той, е ароматно и цветно. Отвъд хоризонта светът е жив.
Амма се вмъкна в къщи покрай дремещата на сянка фигура, увита в пъстра тъкана завивка, приприпка на пръсти до кухнята, грабна бакърена тенджерка и кана вода и се изниза безмълвно. Майка и не биваше да вижда какво прави. Човек, чиито очи гледаха само към нещастието и злините на този свят не можеха да прозрат красотата му. Обърна глава на Изток, измърмори някаква молитва за нея, която да стигне до Мекка по вилнеещите следобедни ветрове и хукна към странника. Както и очакваше, той бе там, свит до една скала, гладен и уморен, и като че ли и отчаян. Човекът беше задрямал. Остави на земята съда и водата, събра сухи треволяци, съчки и каквото намери за да накладе огън, издълба нишичка в пясъка, ограде го с камъни и пална клечка кибрит. Водата тъкмо завираше, когато непознатият се събуди.
- Какво правиш?
- Готвя ти.
- Топла вода?
- Чорба с агнешки мръвчици, мама така ни готви. Трябва да тръгвам преди тате да се е върнал. След малко опитай дали е готово. И да ти е сладко.
Сплъстените и плитки се развяха надолу към селото а странникът се надигна, погледна в тенджерката и се тръшна отчаяно на земята. Във водара къкреха няколко пустинни камъчета и изпаряваха живителната течност нагоре към потъмнелия Господен купол.

Следва...