автор: zebaitel

Дана видя за пръв път дъщеря си, Мария, един жегав, августовски следобед, докато седеше на синята пейка под асмата и чакаше да се захлади, да се чуе хлопката на козата по улицата, та да отиде да й отвори и да я прибере. Точно пред нея, на десетина крачки,
около крайния дирек на оградата, която разделяше градината от двора с животните, бяха натрупани най-различни потребности от първа необходимост – две празни бутилки от минерална вода, една изкоренена, дебела колкото ръката й лоза, оставена там да съхне за подпалки, ръждясала пружина за легло, на която понякога слагаше да се сушат нацепени червени чушки за да ги мели после на червен пипер, пет-шест полуизгнили дъски, един топ стар балатум и един казан от пералня Рига, обърнат с отвора надолу. Та точно там, на този казан, малко в неестествена поза, защото казанът беше с полегато дъно, беше седнало малко момиченце и люлееше крака с боядисани в яркочервено нокти. Дана се сепна, като го видя, защото откакто остана сама не само заключваше пътната врата, ами я подпираше с камък, та ако някой случайно си отключи сам и влезе, я да краде, я да мърсува, камъкът да изхърха, като го бутнат и тя да чуе! Не беше го видяла да влиза. Сигур е някое циганче, рече си Дана, щото детето изглеждаше мургавичко, очичките му светеха, и те тъмни, а лицето му беше наполовина покрито от тъмни, почти черни къдри:
- Ти чия си? Как влезе? – рече Дана.
- Аз съм дъщеря ти, Мария.
- Дъщеря ми...Мария?! Аз нямам дъщеря. Имам трима сина.
- Имаш! Нищо, че ме отрови и ме изчегърта!

Дана палеше огнището с изсъхнали лозови пръчки и ръцете й трепереха. Майка й седеше на ниското столче до огнището и току я подканяше:
- Хайде, хайде, давай по-бързо, че работа имам! Трябва да свършим каквото ще вършим и да си вървя! Няма какво да се мотаем пет часа с една отвара. Слагай една тенджера да заври вода! Не тая, сложи някоя, дето и без туй е очернена, няма да цапаш от чистите.
Никога досега и при трите си бременности, Дана не бе казвала на майка си. Сербезеньова Мария разбираше за това едва когато на дъщеря й й проличеше. Това бе тема, която не се коментираше. И сега нямаше да й каже, но беше отишла у мамини си да вземе сладкената тава да прави на децата мармелад от сливи, че бяха вече узрели, носеше Стефко, най-малкия на ръце и когато се присегна да вземе тавата, изведнъж й причерня. После не помнеше, но стана ясно, че е паднала, изтървала детето, майка й едва го хванала да не се удари и се бе видяла в чудо кого да държи по-напред – нея ли, детето ли, тавата ли. Мария разбра веднага и побесня! Първо я напръска с вода, свести я, после започна да нарежда:
- Аз за какво съм те дала в Хаджийорговите! За разплод ли? Не им ли стига, че за пет години три деца им роди и все мъжки. Какво искат още. Всяка година и гадина! Как ще ги гледаш, като мъжът ти яхне коня и хукне по горите, голямата работа, горски бил! А тютюна? Кой ще бучи, кой ще бере, кой ще ниже, кой ще работи вместо теб. Никакви деца повече! Ще го махнеш!
Дана не знаеше как е при другите жени, но тя, през първите три месеца от всяка нова бременност изпитваше непреодолимо желание да бъде с Тодор. Любеха се всяка нощ, едва успели да преспят децата и тя все искаше още и още. И снощи, тя глади до късно, напълнила тежката ютия с въглени, когато Тодор не издържа, дойде, лекичко я прегърна откъм гърба, сложил ръце като чашки върху набъбналите й, втвърдени гърди и я целуна по врата:
- Стига си галила ризите ми! Ела да погалиш мен!
Тя изтръпна, нещо я прониза от главата до онова мъничко, ненаситно зрънце в утробата й, едва успя да намести ютията на поставката и потъна в ръцете му. Докато се любеха, тя се усещаше лека като перце и празна, като че ли й трябваше още и още и още любов, за да се допълни. После, когато нещо изведнъж избухнеше едновременно в утробата й и в главата й, съдът се напълваше и тя натежаваше. Замирисваше й на узрели смокини – тя така се възприемаше, като пукнала се от зрялост, сочна смокиня със сладка, червена вътрешност. И вече можеше да заспи, но само Тодор да докоснеше гърдите й и всичко започваше отначало!

Дана изпи отварата следобед и вечерта се почувства много зле. На сутринта й прокърви, но малко. А гърдите й щяха да се пръснат от напрежение и болка. Цяла седмица се влачи така, а Тодор си мислеше, че е станало случайно и вечер я галеше по челото и я успокояваше:
- Нищо, ще си направим друга рожба, ти само се оправи!
Дана не се оправи и Сербезеньова Мария се видя принудена да я води на лекар. Знаеше тя, че това, дето го направи с дъщеря си е подсъдно и ако докторите разберат...Дано да не разберат. Станаха много рано един четвъртък, оставиха децата на свекърва й и цяла сутрин се лашкаха в каруцата на дядо Йордан Рейса докато стигнат до града. В частната клиника на доктор Чамов я приеха веднага, защото състоянието й беше повече от критично. И тогава започна адът! Дана не знаеше какво я чака и се остави да я сложат на стола, но когато я разчекнаха като жаба и лекарят бръкна с първия от металните инструменти в утробата й, Дана изпищя и припадна. Спряха, свестиха я, сложиха й още упойка, но Дана продължаваше да чувства бъркането и стъргането в утробата си и тихо стенеше.
Не искаха да я пуснат веднага след аборта, защото се страхуваха от усложнения. Сложиха я в една стая с други пациентки, коя излязла от упойка, коя още в полусън и през отворената врата Дана, вече почти будна, видя как лекарят дълго говори с майка й в коридора, а Мария слушаше и дума не обели, даже се съгласи да плати за да останат и през нощта.
Оттук нататък започна следващият кръг на ада. По целия път към къщи Мария я нарежда:
- Оттук насетне, дигате чукалата на тавана и толкоз! Твоичкият като иска, да ходи по курви! Ти няма повече деца да раждаш! Те, мъжете, и без туй нямат насищане. Ти си жена, ти ще се вардиш.
Тя не разказа на Тодор за целия ужас, просто не можеше, и той не разбра защо жена му се дърпа, не иска да се любят или ако го прави, лежи под него като дърво и не казва нито дума. Постепенно той се озлоби от нейните непрекъснати дърпания, нарочно престана да я пази, тя преживя още поредица от аборти, а той започна да се застоява до късно в горското, да не си идва със седмици и тръгнаха слухове за запои и други неща. Животът й мина в работа, работа и пак работа и грижи за децата. Отрасти ги, ожени ги, внуци гледа и преди няколко години изпрати Тодор.

Мария се появяваше на различни места в двора и вкъщи и не спираше да й говори. Понякога, Дана й отговаряше, понякога просто я гледаше и си мислеше, че полудява. Най-много се страхуваше да не вземе да говори с нея, когато някой от синовете или снахите бяха на гости. Тогава наистина щяха да я помислят за изкукуригала. И без това снахите намекваха, че им разказва едни и същи неща, как майка й това, как майка й онова. Само дето явно не й казваха, че е като кон с капаци и каквото й е втълпила майка й, само това знае, сякаш няма мозък да мисли сама. На Дана започна да й става страшно, защото понякога Мария се появяваше нощем и стоеше на леглото й, клатейки крачета и разказвайки й неща от миналото, които Дана сякаш беше забравила. А понякога й говореше за бъдещето. Каза й, че тя, Мария, ще се роди на някакво много студено място. А защо се казваш Мария, попита я Дана. Защото щеше да ме кръстиш на майка си. А не може ли да си отидеш? Може, каза Мария, но ти не си ми сторила курбан. Курбан? Какъв курбан? Да ми наречеш най-скъпото си. Че то вече кое ми е най-скъпото, ако ми искаш живота, вземай го. Искам Пъньо! Искам да го заколиш!
Не, не ти давам Пъньо! Той ми е като дете! Няма да го коля!
Както искаш. Ти ме попита.
Пъньо беше едномесечното, шарено козле, родено едва към края на лятото, когато другите животни вече бяха станали големи. Козата две години подред се брактисва, раждаше по две, даже по три яренца, но все преждевременно и все нефелни и тази година се заводи втори път и роди това мъниче, което беше пак много слабичко. Два дни Дана го държа, увито в една стара престилка, опитваше се да му дава млекце с биберон, прегръщаше го в скута си и му говореше и на третия ден то се залюля на тънките си крачета и най-после се изправи. Оттогава, Дана го гледаше повече от бебе. Все при животните си намираше работа и Пъньо все в полата й седеше наместен и не искаше да суче от майка си, сучеше само от биберона, който Дана му даваше. Тя му говореше, Пъньо проблейваше, сякаш й отговаря.
Една нощ, Мария се появи пак на леглото й, залюля крачета и рече. Като не искаш да ми дадеш Пъньо, ще ти взема внука. Нали сте го пратили да учи в Дания, на него исках да се родя, щото много се обичат с една руса датчанка, но ти не ми сторваш курбан и ще ти взема него!
Дана скочи. Недей, моля те, недей! Как така ще ми вземеш внука, готово, изгледано дете! Моля те, Марийо, недей! Марийо, моля те!
Едва дочакала да съмне, Дана запали огъня, сложи черната тенджера, възвари вода, напъха вътре билки, някои отровни, други миризливи, свари отвара и я остави да изстине. Бързаше, колкото я държаха неслушащите я вече крака, издои козата, изкара я, върна се и напълни шишето с биберона на Пъньо наполовината с мляко, наполовината с отвара, после седна на пънчето и козлето веднага се настани в полата й. Даде му да суче, то отначало малко се дърпаше, усетило необичайния вкус, но нали си беше лакомо, изсмука цялото шише. Дана го галеше по главичката и то се кротна, не слезе от полата й, стоя там, дакато се отпусна и краченцата му се изпънаха. Тя го остави полекичка на земята и се прибра вкъщи. Седна на миндера и зачака Мария. Не я дочака, толкова и беше накипяло, че започна да говори преди да я беше видяла. Ето, сторих ти курбан, нали това искаше. Сега доволна ли си? Ще ми пощадиш ли внука? И още много работи й каза Дана, за живота си й разказа, за това защо не я е родила, за баща й, за това колко го е обичала. Не разбра колко време е говорила, когато я стресна плахо проблейване. Излезе навън и като погледна към яхъра, видя Мария да клечи до Пъньо и да го гали, а ноктенцата на крачетата й вече не бяха червени, после тя стана и тръгна към пътната врата, и личицето й беше станало бяло, а къдрите й – светлокестеняви, а Пъньо тръсна главичка и стана, олюлявайки се.