автор: Ekaterina

Коридорът в приземния етаж на Градска болница номер седем бръмчеше. Санитари, медицински сестри, пациенти, лекарски персонал, носилки и колички жужаха и се движеха в забързан каданс пред очите ми. И без това ми се виеше свят.
-Дайте си паспорта!

Изрусената фурия зад гишето погледна кламера по средата на листите и с погнуса, като че хващаше гъсеница, взе с два пръста документа. По законите на Русия, всеки чужденец попълва при пристигането си миграционна карта. После в тридневен срок, е длъжен да уведоми властите къде ще пребивава. Освен това за него трябва да гарантира някой, който се явява приемаща страна. Всички тези процедури изискват няколко екземпляра документи и отрязъци от тях. Накратко казано, тук хартията е на почит. Затова всички, които не са руски граждани, носят надлежно прикрепени в паспортите си всевъзможни административни доказателства за това, че не са камили.
Въпросният кламер в малката книжка държеше здраво онези листчета, талончета, номерца и уведомления, които можеха да спестят излишните обяснения с властите. Цялото същество на дамата зад стъклото изразяваше протест, че въобще трябва да докосва подобни мизерни бумаги. Без да каже дума, беше ясно, че всеки емигрант й е неприятен и дори косвеното присъствие в периметъра на погледа й на паспорт, друг личен предмет, пък да не говорим за самото човекоподобно, причиняват на крехката й психика неимоверни страдания.
-Ама нееее. От блока на българското посолството я карам. Не е „чурка“ – опита да ме защити съпровождащата. Самата дума беше жаргон, означаващ неодялано дърво, с който презрително наричаха емигрантите.
-Изпонапристигат ми тука разни! – и гърдестата интелектуалка закълва с маникюра си клавиатурата.
-Недей сега. Виж, и полица си има момичето. Застраховката е редовна. Нищо нелегално.
Две обилно намазани с туш ресници тежко и бавно се повдигнаха и към мен се насочи струя от цветове, основният от които златисто-блатен с неопределим нюанс на хладина. Поглед, едновременно лепкав и безцветен, въпреки папагалската палитра, която го обкръжаваше. Две болезнено червени устни се свиха в поза „кокоше дупе“ и отнякъде долетя звук:
-Приемна.
Което може би трябваше да означава, че въпреки недоволството на Горгоната, съм допусната до святая светих на първоначалния оглед. Жената от екипа на Спешна помощ въздъхна горчиво и прошепна:
-Столичани сме. Личи ни.
24-часовото й дежурство приключваше. Въпреки това, когато позвъни на вратата ми, спокойната й усмивка и нежната увереност изпариха страха ми. През цялото време в линейката ми разказваше колко са силни телата ни и как добре се справя с подобни на моя проблем съвременната медицина. Знаех, че сега ще предаде листите от първоначалния ми оглед и ще ме остави в приемно отделение. В ръцете на неизвестно кого. Пациенти имаше много. Свлякох се на кожената скамейка в коридора и зачаках обречено. Внезапно бързо вратата на кабинета се отвори и чух името си. Пристъпих като първолак. Учудих се на себе си, защото обикновено общуването с хората ми носеше радост, а сега се свивах като ритнато куче. В кабинета ме посрещна лъчезарна мила жена. Прегледа ме и започна обичайната практика на мотаене – биологични анализи, рентген, ултразвук и всички онези процедури и изследвания, за които на човек му е неприятно дори да си спомня. Естествено, пред всички кабинети – опашки. На външен вид вероятно не изглеждах чак толкова зле, защото постоянно ме пререждаха. По едно време в коридора се чу звънкият глас на лекарката от приемно:
-Къде ми е българското момиче? Кой ми бави девойката? – тя забърза между чакащите докато ме открие. Бях пред вратата на последния предварителен преглед -Хайде, скъпа! Качваме те в отделението. Каквото и да се случи – кураж! Тук са едни от най-добрите лекари, така че – горе главата! Обещавам ти, че ще си тръгнеш здрава и тунингована – и ми намигна.
Асансьорът въздъхна и пое към десетия етаж на сивата сграда. Това огромно здание вдъхваше с външния си вид едновременно солидност, сигурност, и неприязън. Мирисът на дезинфектанти беше навсякъде. Съпровождаше ме медицински брат. Такова нещо виждах за първи път в живота си, но в Москва беше напълно нормално. Милосърдна професия, еднакво достъпна за мъже и жени. Занесе документите ми на гишето за прием в отделението и изчезна.
Светът пулсираше все по-бавно и се сливаше пред зениците ми. Капките сила изтичаха полека. Беши ми вече все едно какво ще ме правят. Само да съм жива. Идваха и отиваха някъде някакви хора, разпитваха ме, идеше реч за международната ми застраховка, после отново формуляри, подписи, хартия. Констатирах положението си едва в някаква палата с много легла. Лежах желеобразно на дюшека. Чаршафи имаше в краката ми, до мен - стойка за система. От унеса ме извади глас:
-О, тези вени! Пак българското момиче! Нели, защо лежиш на незастлано легло? Къде е санитарката? Бързо елате. Да се сложат чаршафите веднага! Помогнете й да се съблече!
Тамара. Тома, както я наричаха в отделението. Старша сестра. Отворих очи и погледнах. Тя беше. Знаех, че ще намери вената ми без нито едно излишно убождане и дълбоките скрити съдове не плашат тази дребна пъргава женица.
-Сега, сега, мила. Ще се почувстваш по-добре. Само да влеем системата.
След половин час започнах да идвам на себе си. Тома пърхаше и изчезваше по вълшебен начин. Беше едновременно на няколко места и не можех да си обясня как успява да изпълнява толкова много задачи в движение. Виждах я да регулира капките на вливането, да вади лед за компрес, да слага инжекция на някой друг в стаята, да носи табла с инструменти...
-Къде е нашето южно момиче?
И този глас ми беше познат. Завеждащата. Валерия Адамовна. Носеше очила с дебели рамки и голям диоптър. Интересно, но те не я загрозяваха, а само придаваха на миловидното й лице вид на по-учена дама. Седна до мен и взе ръката ми:
-Как си, Нели? Не искам да те пресирам, но мисля, че този път е наложително да се оперираш. Зная. Трудно и страшно решение, но от него зависи живота ти. Сама виждаш. Позакрепим те и след няколко месеца си пак при нас. Помисли. Застрахователната ти компания и този път отказва да поеме разходите. Казаха: „Качвайте я на самолета за София“. Аз обаче не съм убедена, че ще издържиш два-три часа полет. Решението е твое. Пак можем да те пооправим и да вървиш на операция в България.
Не исках. За почти две години бях обиколила възможни специалисти в родината ни. Изпих килограми лекарства и изтърпях какви ли не процедури. Всички бяха на мнение, че е някаква временна аномалия. Нищо сериозно. Явно бях от онези медицински случаи, в които диагноза се поставя трудно. Въпреки това, когато за пръв път попаднах в Седма градска болница в Москва, се оказа друго. Диагнозата, поставена при оглед на ултразвук от един обикновен стажант в Приемно беше на път да се подтвърди. Какво ли се учудвах. От България масово бягаха професионалистите.
-Валерия Адамовна, режете ме тук. Ще си платя. Искам да свърши този кошмар. Имам Ви доверие.
Тя кимна, стисна ръцете ми, усмихна се и излезе. Започна да ме притеснява финансовата страна на тази операция. Все пак, каквото и да струваше, исках да живея. Бях само на 36. „Момиче“, както се изразяваха тук. Допреди десетина години това ми изглеждаше преклонна възраст.
Вратата се отвори и приятен баритон поздрави:
-Привет, дами! Как е самочувствието? Мария Викторовна, с Вас както се разбрахме – никакви коремни преси, фитнес и групов секс!
От съседното легло се надигна жена на около 70-75 и сериозно обяви:
-Иван Александрович, аз съм мъдро момиче и ще изпълна препоръките Ви за известен период от време, докато оздравея – очите й се смееха и искряха.
Лекарят приближи леглото ми :
-Е, Нели, поклон за смелото решение. Ще те изправим на крака. Въпреки, че такава шармантна дама ще трябва да виждам поразголена тези дни, като кавалер и поклонник на женската красота ти заявявам: Ще се възползвам от решението ти само срещу подпис за доброволно съгласие – после продължи сериозно- Нели, искаш ли аз да те оперирам или предпочиташ някой друг?
Кимнах утвърдително и подписах документите. Зная, че беше грешка, но дори не ги прочетох. Бях стигнала до състоянието на животно, което инстинктивно се оставя в човешки ръце с ням зов за помощ.
-Нели, дай ми паспорта си, за да попълня всички формуляри.
Взех чантата си и с привичен жест отворих ципа на джобчето, където закопчавах важните неща. Изтръпнах. Беше празно. Затърсих трескаво. Не, и в сакото на стола не беше, и в шкафчето, и при обувките...Изтръсках си дори сапунерката. Нищо.
-Виж, имам работа. Като го намериш, дай го на Тома, тя ще ми го донесе – и докторът излезе.
Продължих да ровя във вещите си, но все повече се убеждавах, че малката червена книжка е изчезнала. Паспортът! Въобще не можех да си спомня къде и в чии ръце го видях последно. Разнасях го из толкова кабинети, после го прибирах, пак го вадех...Не, не знаех къде е. Сега, освен страха от операцията, имах и ужасяващото чувство, че съм сама сред вълци. Чужденец без документи!
От този момент нататък помня всичко. Помня как едва не пипаднах в манипулационната от страх. Помня как ме заливаха със студена вода и ме свестяваха на ръба на безсъзнанието. Помня как преди операцията погледнах през прозореца към вътрешния двор и видях площадка за хеликоптери. Помня как се учудих, че на място, където общата баня на отделението се ползва под час и има един-единствен телевизор в коридора, съществува спешна въздушна помощ. После се сетих, че има и персонални стаи, но не за привилегировани. Там слагаха по-тежките случаи. Собствена баня, телевизор, хладилник. А хеликоптерите бях виждала по новините. И упоменаването на Седма градска болница наред с Института за неотложна помощ „Склифасовски“. Винаги. При онези ужасни събития, които пораждаха новия национализъм. При терористичните актове. При взривовете в метрото. При месомелачката на летище Домодедово. Стана ми още по-страшно за изгубения паспорт, но помнех. Помнех, как гледайки хеликоптерната площадка, опитах да оправдая неприязънта на московчани към всеки с акцент и различна външност. Помня как се молех беззвучно, когато ме съблякоха, махнаха обеците ми и кръстчето, как плачех и се тресях при лумбалната упойка в гръбнака и молех да бъде пълна, за да не помня нищо. Но помнех. Как ме закараха в операционна на носилка, а аз лежах гола под чаршафа и видях стая с толкова много, нова и непонятна апаратура, че приличаше на космически кораб. Помня как се уплаших, когато тялото ми започна да немее от кръста надолу. Помня, как сестрата ме успокояваше, мокреше челото ми, как ме галеше по главата и държеше ръката ми. Помня маската, която ми сложи. Помня унеса и странното чувство, че чувам опериращия лекар и сестрите, но не усещам болка. Помня, как казах „Благодаря!“ след последното щракване на ножицата, режеща конеца. Помня болката след това. Помня болката. Помня...И Тома с обезболяващите, и жените от стаята, които ми помагаха, носеха ми чай, вода, храна, помагаха ми да се изправя, водеха ме в първите ми неуверени крачки.
Не мога да кажа, че е измежду онова, което помня. Наташа. Учителка по история, с която и днес сме приятелки. Десетина-петнадесет години по-голяма от мен. През тези дни тя беше моята сестра. Помня, как се изчерви, когато тумбата десетокласници я засипа с букети, а тя се притесняваше, че е по халат и несресана. Не сме говорили за това, но зная, че тя помнеше – и съюзничеството на България с Германия по време на Втората световна война, и братството на народите ни по-късно, и подводните камъни в отношенията на двете държави днес. И морето, и топлото слънце, и гостоприемните българи, и вкуса на българските домати. И сега не обсъждаме тези неща. Имаме си по-важни теми. Но зная, че тя помни.
Три дни по-късно, когато вече ходех без чужда помощ, започнаха да ме мъчат два основни въпроса. Къде е паспортът ми и колко струва операцията. Вторият – немаловажен. Москва не е скъп за живеене град. Той е безобразно скъп. Един от най-... Не можех да стоя със скръстени ръце и да чакам. Почуках на вратата на завеждащата, като се чудех дали ще трябва да продадем колта, за да платим операцията. На въпроса ми тя отговори така:
-Нели, мислиш ли, че някой го е направил за пари? -не успях да й отговоря, защото тя продължи, като че четеше мислите ми -Знам, че си се нагледала тук на какво ли не. Вярно е, че Москва не вярва на сълзи и не прощава слабости. Тук всичко струва пари. При това – много. Вярно е също така, че лекарите сме цинично племе. Но мила моя, не забравяй, че и ние сме хора. Сега ми кажи – ако ме видиш паданала на пътя, ще ми подадеш ли ръка да стана или ще поискаш да ти платя за услугата? Ти ще ми помогнеш, но друг ще ме подмине безучастно. От човек до човек има разлика. Има индивиди, на които въпреки хипократовата клетва, ми е неприятно да помагам. Но го правя. Това е моята работа. Етиката на професията го изисква, но и аз съм човек. Не ме карай да обяснявам повече, защото не съм философ, нито литератор. Просто ще ти кажа, че в документите ти написахме, че операцията ти е била неотложна, животоспасяваща и въпрос на минути. Според епикризата ти такива операции се извършват безплатно за . Не ме карай да ти цитирам ценоразписа на болницата, защото нито ме интересува, нито съм счетоводител. Заминавай да почиваш и повече да не съм те видяла с глупави питания. Има ли нужда да ти казвам, че лекото изопъчаване на епикризата е нарушение, но не смятам да го изповядвам? Колкото до паспорта ти, слез при жените от гардеробната. Обикновено намерените вещи са при тях.
От партерния етаж се върнах с увесен нос. Паспортът ми не беше и при портиерите. Те обаче ме посъветваха да напиша няколко обяви и да ги разлепя по входовете на отделенията. На въпроса ми колко отделения има в Седма градска, не можаха да отговорят, но решиха, че са около 40. Наташа ми връчи една тетрадка и двете започнахме да пишем обяви. „Изгубен е паспорт на името на тра-та-та“ и така нататък. Написахме 40 листа и тръгнахме да ги разлепяме. Още в асансора се сетихме, че не сме сметнали общите коридори. Решихме да залепим обявления в самите асансьори и на входа, а ако до утре не се обади никой, да тръгнем по отделенията.
Прибрахме се в стаята и си направихме чай. И двете се придвижвахме трудно. Още не беше кипнала водата, когато на прага застана Валерия Адамовна:
-Нели, звъня главния на болницата. Върви в кабинета му, паспортът ти е там. Занеси му епикризата си, и без това ще мине при него за подпис – каза тя и ме погледна изпитателно. –А вие ще почерпите по един чай за добрата новина.
Очаквах да видя всичко друго, но не и такава стая, каквато обитаваше главният лекар на болницата. Че беше голяма, да. Че беше ремонтирана, да. Че имаше модерна техника, да. Но освен това, присъстваше само едно бюро, няколко телефона, пулт за някакви вероятно спешни връзки, кулер с вода и огромно количество книги и папки. Навсякъде. По стените, на земята, по первазите и натрупани на самото бюро. Зад планината хартия едва се подаваше бялата глава на нисък, набит, смръщен, възрастен човек. Всичко по него беше бяло. И веждите, и престилката, и обувките, и ръцете, и очилата...Само очите му, когато ме погледна, бяха дълбоко сини. Ярки - едновременно свежи и уморени. Когато към мен прогърмя едно мощно: „Седнете“, едва не паднах. После ме погледна и на душата ми стана леко, защото се смути и развесели едновременно:
-Мда. Ще седнете, ако има къде. Като правим оперативки, завеждащите стоят прави. Тук не е място за седянки. Имаше тук стол...някъде.
-Моля Ви, не се притеснявайте. Аз само за паспорта...
-Ааа, за паспорта. Всъщност, трябва да благодарите на Рита, секретарката ми. Като се качвала, се зачела в свежа обява в асансьора. Аз не обръщам внимание на такива неща. И се сетила, че като ми носила нещо за подпис, от папките изпаднал червен паспорт. Вероятно Вашият. В общите асансьори и роман може да прочетеш докато доскърцат до 18-ия етаж. Все се каним да ги сменим, и не стигаме до тях. Парите...ех, какво да Ви разправям. Има къде по-важни неща в една болница – и като фокусник извади отнякъде паспорта ми – заповядайте!
Миг преди да ми го подаде, се загледа в забодения кламер. Очаквах, че ще се намръщи, но проф. канд.мед.науки Д-р Генадий Яковлев (така пишеше на вратата), внимателно го отвори и ме погледна изумено:
-България? Вие сте българка? Но...тук пише на руски!
-Пише. На кирилица. Това не е руската азбука, както казват тук.
-Как...не е руската?! – сините очи на главния лекар добиваха все по-учудено детско изражение.
-Ами така! Всъщност, и това не е коректно казано, защото кирилицата е само основа за развитието на алфавитите на много народи. Но ако трябва да сме честни, макар спорните въпроси да са много, братята Кирил и Методий имат повече общо с България, отколкото с Русия.
-Интересно. Ще ми разкажете ли?
-Историята е дълга. А не искам да Ви задържам. Колкото до създаването, предполага се, че кирилицата е написал Климент Охридски, на основата на глаголицата. Факт е обаче, че през 860г. Българският цар Борис приема християнството и създава първата славянска книжовна школа – Преславската. Благодарение на нея и на усърдния труд на Кирило-Методиевите ученици, днес имаме собствено славянско писмо. И то не е нито българско, нито руско. По-късно, когато управлява синът на Борис, Симеон, идва Златният век на българската култура. Славянската писменост прониква в Сърбия, а едва след това и в Киевска Русия. Моля, не се обиждайте, но благодаение на българите днес има славянска култура въобще.
-Не се обиждам. Аз съм прагматик и мисля за друго. Какво да Ви правя? Ей към тази епикриза, която държите, дайте, впрочем, да я подпиша. Няма да я чета, защото предполагам какво пише в нея. Та ей към тия бумаги, за които скоро ще ми трябва още една сграда да ги съхранявам -като че няма компютри - аз трябва да прикача още няколко листа. Законът ми заповядва да прикрепя нотариален превод на паспорта Ви. Сещате ли се? - Генадий Яковлевич изглеждаше едновременно объркан, изумен и ядосан.
-Сещам се-усмихнах се аз -Не ми е за първи път. Нотариалната заверка на превода на моя паспорт гласи : Нели Тодорова Димова – българка, се явява Нели Тодорова Димова – българка. И това струва съответната сума, с която мощна група руски мужици могат да гуляят поне седмица.
И двамата се разсмяхме с глас.
-Добре е, че умеем да се смеем над подобни неща, нали?-главният лекар поклати глава и премести папката с епикризата ми встрани. – Щом аз, един прост лекар, мога да чета на български, значи и другите трябва да могат. Въобще не съм забелязал, че паспортът Ви е чуждестранен. Акцент нямате, външността и името Ви са славянски. Да не говорим, че никога не съм Ви виждал, а на ден подписвам стотици епикризи.
В деня на изписването ми всички бяха заети. Наташа си беше тръгнала предния ден, Тома хвърчеше между манипулационната и палатите, Валерия Адамовна и Иван Александрович оперираха. Главният лекар беше заминал в Германия на симпозиум. Влязох при Рита – секретарката. Тя беше младо симпатично момиче. Погледна ме с усмивка и обеща да предаде букетите на когото трябва. Единствената разлика между нейния и кабинета на професора беше, че тук цареше идеален ред в неимоверното количество книжа.
-Радвам се, че се намери паспорта Ви. Честно казано, и аз не разбрах, че сте българка. Генадий Яковлевич ме заинтригува с тези азбуки. Аз обичам да чета. Затова и в асансьора забелязах обявата –изчерви се тя -Сега в метрото чета „Житие на Константин-Кирил“ и, знаете ли? - тя се изчерви още повече -Благодарение на тази книга се запознах с много интересен младеж, който завършва филологическия. Довечера имаме среща. Всъщност, професорът предположи, че ще дойдете преди да Ви изпишат и заръча да Ви предам това – Рита ми подаде малък плик.
Отворих го. Вътре имаше картичка с изглед на Москва и малка книжна икона с образите на светите братя Кирил и Методий. Две малки листчета. Закопчани едно за друго с кламер.