автор: tzvetcomarinov

Прясно залепените некролози са веществено доказателство, че наскоро тук е шетала смъртта.
Имаше нещо странно, което капитан Миладинов никога не можеше да проумее. От
една страна, държавата се бори с организираната престъпност, създала е цял куп от специализирани органи, звена и визсши отдели. А от друга, не прави почти нищо срещу неорганизираната търпимост и безразличие на обществото към това противообществено явление. Почти беше уверен, че на която и врата да позвъни сега във входа или блока, неизменно ще чуе оценката - "Добро момче. Нищо лошо не сме видяли от него". Сякаш смъртта е нещо божествено, което може и опрощава всички човешки грехове, сторени преживе. Устата, която ще изговори тия думи насреща му, вече застане ли пред телевизора, близки и познати, ще се възмущава пресилено горещо. "Няма ли кой да се справи с тия в тая държава. Я ги вижте какво правят".
Това сякаш не се случваше пред техните очи, а някъде върху повърхността на Марс. От където, извънземни репортери го пробутваха на българските новинарски емисии, за да повишат адреналина на зрителите или внесат малко разнообразие в техните розови сънища по-късно.
Феномен или обществено поведение с непредвидими посредствия е това, не ставаше никак ясно. Безпомощните свидетели са като фалшивите доказателства, излишни и подвеждащи.
Некрологът прави четенето на табелката излишно. Звъни той на вратата, както се прави от хора с открити намерения. Другото там, ритници, стряскащи команди или призиви за изпълнение са за малко по-особен вид посещения. Само дето сега и от двете страни на вратата, никой не бърза за никъде. Може и да се позабавяват взаимно. Ето, чува се вече и тътрузене на чехли. Поглеждат през шпионката очевидно, а защо не задават шаблонния въпрос - "Кой е?", остава неясно. Вероятно отвътре да им е все едно, чия ръка натиска звънеца.
Открехват вратата съвсем бавно. Жената е облечена изцяло в черно и според годините й, никак не е трудно за досещане, това е единият от родителите.
-Добър ден - поздрави.
Не му отвърнаха. Кой знае кога тук отново ще се изговори нормалното пожелание. Кимнаха леко, това стигаше.
-От полицията съм. - ако му поискат още, тогава ще показва документа.
Въведоха го в хола. Трябва да се впечатли, ако иска да запомни, че в тоя град канят гостите единствено в кухнята.
-Приемете моите съболезнования, госпожо.
Колко пъти са го чували ушите на жената, едва ли е запомнила. Възможно е тях да е изрекъл и убиецът на нейния син.
-Идвали са и други мои колеги. - Миладинов го заяви категорично, защото не допускаше различен вариант по хода на разследването. - За съжаление...така ще бъде... - Капитан Миладинов разделяше думите с единственото намерение, да подсили въздействието им. - Докато открием кой я свърши тая... лоша работа.
-Ох, не знам. - До сега мълчеше, но с първите думи рукнаха и сълзите. Нищо ново на земята нямаше в това. От както свят светува, майките милеят за робжбите, независимо от всичко останало. - Няма да ми го върнат от оня свят.
Капитан Миладинов трябваше да прояви търпение. Да изчака докато сълзите и отприщения плач понамалеят, тогава може да пита за онова, накарало го да прекрачи прага на апартамента.
-Другарите му идват ли? Обаждат ли се понякога?
-От погребението не са. - отговори жената. - И да ме извиниш, но хич не ми е до тях сега.
И двете логики имат право на живот. Там дето са пищяли куршуми, не е толкова разумно да си показвате главата. Майчиното сърце винаги знае и чувства повече, отколкото ще каже устата. Глупаво е наистина да я пита за тъмни проблеми около вече погребания син.
-Къде работеше преди да стане... белята?
"Ама,че въпрос зададе сега, капитане. - пошегува се над себе си Миладинов. - Тежко престъпление с две жертви, според теб е "беля". Добре, че така няма да го чуе прокурорът".
Майката отговори, но едновременно включи червената лампичка сред разсъжденията му. Младежите обичайно търсят и намират работа в града, а нейният отива и се захваща в някакъв забутан автосервиз в някакво още по-забутано село. Трябва да плащаха добре, щом наредбата и обзавеждането в хола не е по възможностите на скромните родителски заплати.

Цветко Маринов