автор: secret_rose

Луната има портокалов чар.
Игликите се смеят виолетови.
Вечеряме на свещи в Шехризар
а Ина се усмихва на морето ми.
Говори му... Какво - и аз не знам,
но сякаш я дочувам през пустинята...
Усмихва ме... Ръка да и подам
разлиствам се, а тя прогонва зимата.
- Не се ли умори... какво донесе?
Защо седим на масата Петима?
- Нима не помниш... в Името Му песенно
да бъдем просто двама или трима
на масата, смирени, за вечеря.
Дори така. Дори без думи само...
настъпващите утрини Неделя са.
Ръка, сърце; или другарско рамо,
или една едничка, чиста Мисъл -
низспуснато в зениците Дихание
заглъхва неделимото орисано,
завръща ни в ефирното сияние;
разтваря ни, извлича, моделира.
И ставаме прозрачни, като чаша...
в която никой извор не извира
а звездният поток от радост плаче
и вае в сетивата ни отмора.
- Луната портокалова е... Слиза...
- Погледай я. Тя вече не говори,
облякла е прощалната си риза.
Кажи и: ~Тиха нощ... И ще разсее
ресниците си нежни над полето.
Защото тази вечер тук се смее
на масата до нас с очи Детето.

______________
С повод... и с обич.