автор: Varion

Вятърът се засилваше с всяка минута докато той напредваше към заснежените върхове. Снегът скърцаше под ботушите му, а студът упорито опитваше да накара крайниците му да изтръпнат. Скоро тънката пътека се разшири рязко и Разомир се озова пред бдителните очи на пет ледени гиганта, скрити от погледа му досега от виелицата. Но нито един не помръдваше...
Варваринът присви очи а после се подсмихна на собствената си, необоснована, жажда за двубой. Тези статуи бяха покрити с вековния скреж на планината, вероятно изсечени преди столетия. Бледите лъчи на изгряващото слънце играеха със сенките и караха древните статуи да изглеждат почти живи.
Разомир продължи напред, но пак се чу познатото изскърцване на леда под нечия тежест. Този път, обаче, звукът дойде не изпод ботушите на варварина, а някъде отзад. Обръщайки се с пъргавината на котка той срещна погледа на ледена маска, застинала в изражение на ужас. Но това бе станало преди много години. Огромното тъмно острие вече беше излязло от ножницата, но Разомир се спря на време. Виелицата просто беше разкрила трупа на воин, намерил злощасният си край точно тук. Варваринът прибра меча си и опита да издърпа трупа, но след един мощен напън в ръцете му останаха само главата и замръзнала, премазана маса, която не толкова отдавна бе представлявала гръдния кош на нещастника. Разомир изпусна трупа в пристъп на отвращение, но инстинктите му надделяха и той се заозърта диво. Който и да е бил този със сигурност не бе загинал от студената прегръдка на планината. Въпреки че злощастния воин бе мъртъв от много време, космите по врата на варварина бяха настръхнали в очакване на някаква заплаха.
Единствено светкавичната му реакция и претъркалването в страни го спасиха от сигурна гибел. Разомир изръмжа и се изправи гордо, оглеждайки противника си. Свирепо изскърцване на лед се разнесе и на земята, където преди секунди стоеше варварина, отново се стовари масивен леден чук, но той пак бе предвидил атаката. Пет гигантски силуета напредваха към него, а очите им светеха с неземен блясък. Разомир възстанови равновесието си на хлъзгавата площадка и затегна захвата върху меча си, докато кокалчетата му побеляха. Ръцете му трепереха, но не от страх или студ, а от желанието за двубой. Отмятайки коса назад, викът му проехтя между заледените хребети и ехото откъсна малки парченца от кристализираните брони на нападателите. Свирепата му усмивка грейна под дъжда черна коса, рееща се на вятъра. Студът вече му се струваше далечен и нереален, защото червената топлина на кръвожадността забулваше съзнанието му. Тъмното острие описа смъртоносна дъга и се впи дълбоко в замръзналата плът на първия противник.
**

- Не е възможно!! Древните? – Сота не можеше да си поеме дъх.
- Да. Ние бяхме не по-малко изненадани.
- Но как? До сега те никога не са пропускали никого до тук, а не веднъж сме преживявали нашествия!
- Сега “как” и “защо” са от малко значение. Ти трябва да отидеш! – старейшината се намръщи – Никой друг не е толкова бърз или толкова вещ в боравенето с меча.
- Но ако Древните твърдят, че не могат да удържат нападателите какво бих могъл да направя аз?
- Всичко възможно. Трябва ни информация за армията която идва. От теб не искаме да ги предизвикваш, а просто да провериш срещу какво ще се изправим.
Сота кимна. Значи когато неговите умения им потрябваха, преставаха да го гледат с неприязън. Той тръсна глава. По дяволите тези мисли! Не можеше да си позволи да мисли за собствените си интереси когато родният му град бе в опастност. Той се поклони сдържано и хукна през портата на селцето към мястото където древните защтитници на планината прекарваха вечността. Суровият вятър намираше дори и най-малките пролуки в облеклото му, но нямаше време за самосъжаление. Може би сега щеше да докаже на старейшините, че от неговото влечение към битки имаше полза...
**
Един огромен, тъмен меч проблясна на светлината на оскъдните утринни лъчи. Животът на един древен гигант свърши.
**
Сота беше забравил за всякаква предпазливост и тичаше с изваден меч. Въпреки виелицата, отпред ясно се чуваха звуците от схватката. Когато изскочи иззад завоя, младежът остана шокиран и безмълвен към сценката разиграна пред него. Трима от петте ледени гиганта лежаха в снега, безжизнени, като ледниците в самото сърце на планината. Другите двама атакуваха свирепо....Един воин?! Нямаше армия от нашественици, или орда побеснели диваци, или могъщ магъосник повел легион изчадия, а само един единствен варварин. Но трите трупа бяха красноречиво доказателство за Сота, че това не е обикновен боец. Младежа бе присъствал само веднъж, когато древните бяха разгромили един баталъон нашественици и тогава той се бе възхитил на бързината и точността им. Няамаше съмнение, тези им качества се бяха запазили и до сега, но все пак движенията на противника им караха гигантите да изглеждат тромави и некоординирани.
Сота се повъзхищава на зрелището пред себе си, но когато поредния древен се стовари безжизнен на земята, младежа се окопити и стисна меча си. Едва тогава той срещна очите на варварина и изтръпна когато го разпозна. Същия меч, който бе отнемал безброй животи в сънищата му, сега бе на едва няколко метра пред него.
С периферното си зрение Разомир различи проблясването на стомана малко в страни от себе си и се извърна. Той се оказа не по-малко изненадан от наблюдаващия го младеж. Голямото, тъмно острие се отпусна в ръката на варварина и очите му се разшириха от учудване. Той също разпозна момчето. Не веднъж го бе виждал насън, когато мечтаеше за по-спокоен живот, в който той да може да се наслаждава на нещата които обича, вместо да се бори за надмощие всеки един момент.
Сота направи крачка напред, но ледът под ботушите му се оказа неустоичив и подаде. Той протегна ръце в отчаян опит да се залови за нещо, но не успя. Младежа замахна с меча си надявайки се да го забие в ледената стена и така да избегне иначе сигурната си гибел. Острието се впи в скалата, но само секунда по-късно отново се освободи и Сота полетя към ледената бездна. Докато падаше, той не можеше да се оттърси от странното чувство, че ледът където се бе забил меча му се раздели съвсем умишлено, като че с цел да отнеме всичките му надежди, преди коравия лед далеч под него да отнеме живота му.
Разомир се откъсна от изненадата си и направи опит да се хвърли да спасява младежа, но тежкия юмрук на последния леден гигант се стовари безпощадно върху него. Варваринът се олюля и запроклина собственото си невнимание, но втори удар го отхвърли далеч назад. Заскрежената скала спря полета му и той се стовари на земята в безсъзнание.