автор: Milvushina

продължение от Паднала от небето (2)

Нямаше още осем сутринта, когато Самюел тихомълком се измъкна от стаята си и слезе в кухнята. Той много се изненада, че на масата го чакаха сандвичи с шунка и сирене чедър, а майка му вече беше заминала за работа. Смените й в болницата ставаха все по-дълги, а двамата прекарваха все по-малко време заедно.
Сами сви рамене и прибра закуската в кафяв хартиен плик. Извади от хладилника картонена кутия с мляко, както и останките от зелевата салата с майонеза. Прибра всичко в дълбока пазарска чанта и за всеки случай прибави хляб, фъстъчено масло, кетчуп и буркан със сладко от вишни. На път за бунгалото Сами се спря пред дървото, където беше намерил Лукса и скъса няколко ябълки. Метна на рамо торбата с провизиите и се измъкна от двора на дома си.

Преди да отвори вратата на малката къщичка в гората, на Самюел му мина през ум мисълта, че ангелчето вече може да си е отишло. Опасенията му, обаче, не се оправдаха, защото я намери седнала удобно на леглото му с крилца разперени над раменете. В ръката си държеше книга.

- Лукса?
На изящното личице на Лукса се изписа радостна усмивка.
- Ти се върна! – възкликна тя.
Сами силно се изчерви. Внезапно се почувства като средновековен рицар, спасил девица в беда.
- Нося ти храна – каза й той. - Гладна ли си?
Самюел извади цялото съдържание на торбата и го предложи пред очите й на масата.

- Взех каквото имаше у дома. Не знам какво ядат ангелите за закуска – извини се той.
Лукса отвори кетчупа и го помириса.
- Какво е това?
- Кетчуп. Прави се от доматено пюре. Можеш да си сложиш от него на сандвича, ако искаш?
- А той какво е?
- Онова в салфетката. Филия хляб със сирене шунка и лист салата.
- Шунка? От животно ли е? – попита го Лукса и бързо остави сандвича на масата.
- Да – смути се Сами. – В Едем не ядете месо, така ли? - Ангелчето поклати глава. – А какво тогава?
- Въздухът ни храни.
- Само въздухът?! – удиви се момчето - Но нали пиеш лимонада? Тя се прави от лимони, захар и вода.

- Хубава беше! Въздухът ни е достатъчен, но можем да ядем, стига да пожелаем. Храним се с плодовете от Дървото на Живота.

- Чувал съм за него – подсвирна Сами. – То наистина ли съществува?
- Разбира се. Дървото с безбройните си филизи е всеобхватно, то е навсякъде в Едем. Корените му са вплетени в Големия Зид. Върхът му се опира във Фунията.

- А къде живеете вие, ангелите?
- В Дървото! Домовете ни са в дънера и между клоните му.
- А как…? Не, сам се досещам. Вие нямате нужда от стълби, защото можете да летите. Сама ли живееш с майка си?
- Да. Мама се грижи за мен – усмихна се гордо тя. – В Едем има милиони ангели, но само сто господства като мама. Тя е много важна особа.

В очите на Сами се четеше въпрос, а Лукса лесно се досети какво се върти в главата му.
- Знам какво е баща, но за разлика от хората, ние, ангелите, имаме само един родител.
Момчето се зачуди как е възможно това, но куражът не му достигна да попита.
- По-добре ли е раната ти днес? - смени темата той, за да прикрие смущението си. – Може ли да погледна?

Ангелчето протегна крачето си към Самюел, а той го пое в ръце. Момчето много внимателно свали превръзката и ахна. Не можеше да повярва на очите си. Нямаше и следа от страховитата, болезнена синина на дясното й бедро. Всички драскотини и наранявания по нежната бяла кожа на ангелчето бяха изчезнали.

- Съвсем здрава си – каза й той, все още стъписан. Лукса кимна доволно, избра една ябълка от масата и я захапа. – Жалко, че същото не може да се каже за роклята ти. Виж, цялата е мръсна и на дупки. Ще трябва да я изперем и закърпим или по-добре да ти намерим нова. Някакви вести от майка ти?

Ангелчето наведе глава и я поклати отрицателно.
- А дали тя няма да те забележи по-лесно, ако се разхождаме на открито?
- Не знам – отвърна Лукса притеснено.
- Но ти си сигурна, че тя те търси?

Очичките на ангелчето се напълниха със сълзи, а Сами се упрекна мислено, че не е подбрал думите си по-внимателно. Всяко изпаднало в беда дете имаше нужда да вярва, че родителите му ще му се притекат на помощ в труден момент и ще го спасят. Лукса живееше с надеждата, че майка й скоро ще дойде за нея, а Сами подлагаше под съмнение единствената мисъл, която я крепеше. Той веднага смени подхода:

- Щом разбере, че те няма в Едем, няма ли първо да надникне през Фунията и да те намери тук?
Вместо да се успокои, Лукса покри личицето си в шепи и захлипа отново. Сами виновно се запита къде ли е сгрешил този път.

- Виж тази ябълка – обясни той. - Ако я пусна да падне ето така, както си паднала ти, тя винаги ще се приземи ето тук, на това място на масата.

Лукса поклати глава.
- Бих могла да попадна на хиляди други места.
- Как така? – вдигна вежди Сами.

- Едем е в центъра на всичко. На цялата Земя, на всички земи. Фунията е само една, но тя води навсякъде, ако знаеш къде отиваш. - Лукса вдигна фенерчето от масичката и го насочи към най-тъмния ъгъл на стаята и натисна копчето за включване. Срещу нея в дъното се появи едва забележимо светло кръгче. – Погледни. Този предмет не напуска ръцете ми, но с него мога да направя коридор и да стигна до леглото, до прозореца, до тавана. Този лъч светлина е недоловим за теб през деня, но това съвсем не означава, че не съществува. Така е с Великия Зид и с Фунията. Те са невидими за човешките сетива, но са някъде там. Само че аз съм още малка и не мога да намеря сама пътя към Едем.

- А твоята майка вижда лъча, но не знае къде е сочел в момента, когато ти си била там.
Лукса кимна.
- Сега разбирам. Слушай, Лукса. Щом кракът ти е заздравял, защо не се разходим наоколо? Ще ти покажа потока и поляната, ще ти харесат. Може би майка ти ще ни забележи по-лесно. Струва си да опитаме.

Прекараха целия следобед навън. Лукса с часове се въртя и танцува на полянката. Тя подскачаше високо над земята и за мигове се задържаше във въздуха с пухените си криле преди грациозно да се приземи отново. Бялата и рокличка и косите й се разперваха в полета, а тя по детски се смееше звънко. Сами я гледаше като омагьосан с широко отворени очи и не смееше да продума. Вече се свечеряваше когато тя седна до него под близкото дърво, а той й предложи последната ябълка останала в торбата от сутринта.

- Не се ли уморяваш? – попита я той с усмивка.
- Ни най-малко. – Лукса захапа ябълката, а по брадичката й потече сок.

- Става късно и трябва да се прибираме. Ще останеш ли в бунгалото сама и тази вечер, ако ти обещая, че на другия ден ще се върна и отново ще чакаме майка ти заедно?

Ангелчето дълго се взира в бялата панделка, която беше паднала от косите й след часовете игра. Накрая кимна неохотно. Сами я изпрати до временния й дом и й махна за довиждане, но когато Лукса отказа да пусне ръката му, той остана цял час край леглото, за да гали крилата й дори след като тя кротко заспа. Изкушаваше го да целуне ангелчето по челото, но щом се приближи до нея, не му достигна смелост. Вместо това поглади къдриците й, а преди да си тръгне, й прошепна:

- Лека нощ, Лукса.

С въздишка се върна у дома, където го посрещнаха само тишината във всекидневната и полупразен хладилник. След късното дежурство в болницата Мисти Барнс го намери задрямал на дивана срещу телевизора, наметна го с одеало и си каза, че каквото и да го е накарало да я чака, може да се отложи с още един ден.

-----------------

На другата сутрин Самюел намери бележка на кухненската маса, в която Мисти му съобщаваше, че отива на покупки в търговския център. От няколко дни се опитваше да сподели с майка си за Лукса, но винаги нещо изникваше на пътя му. Той въздъхна. Ако нещата продължаваха така, ангелчето щеше да се върне в Едем преди да има възможност да я представи на Мисти. Може би, взе решение момчето, така в крайна сметка щеше да е най-добре.

Самюел вече имаше план. Вместо веднага да отиде при Лукса, той хапна на две, на три и изпразни касичката си. Прибра всички монети и банкноти във скрития джоб на джинсите си, метна се на колелото и пое към магазина за дамска и мъжка мода на госпожа Барнаби.

Нахлупил шапката си ниско над очите, Самюел отвори вратата на магазинчето. Вътре беше приятно прохладно. Без да обръща внимание на ризите и пуловерите, момчето намери ъгъла, в който бяха изложени роклите. Изведнъж му стана неловко и той нервно запристъпва от крак на крак.

- Добро утро, Самюел. Мога ли да ти помогна с нещо? – попита един учтив глас зад гърба му.
- Доб-добро утро, госпожо Барнаби – заекна той в смущението си. – Искам да купя една рокля.
- Подарък за майка ти? Как е тя?
- Мама е добре. Работи. - Той заби поглед в земята пред себе си. – Роклята е за една приятелка.
- За момиче. Разбирам – каза със знаеща усмивка госпожа Барнаби. – А на колко години е твоята приятелка?
- На тринадесет – предположи смело Самюел.
- А колко е висока?
- Ето толкова.
- А мога ли да те попитам дали не търсиш рокля е за Анджела Бетц?

Сами си представи сестрата на приятеля си от училище Ерик. Имаше къса и рунтава коса, безброй лунички и носеше очила с рамки по-дебели от неговите. Анджела ходеше като сянка след тях и не спираше да хленчи, че не й обръщат внимание. Сами поклати глава.

- Не, госпожо Барнаби. За друго момиче. Познавам я отскоро, дойде в града преди няколко дни. Никак не прилича на Анджела, но е с нейния ръст и може би носи същия размер.

- Тогава може би вместо рокля е по-добре да й подариш букет цветя и бонбони. Момичетата много харесват такива подаръци.
- Тя каза, че й трябва рокля – упорито настоя Сами.
- Разбирам. А защо направо не доведеш твоята приятелка при мен? Двете заедно ще й изберем нещо.
- Изненада е.

Госпожа Барнаби поклати глава с усмивка и бързо прегледа дрехите наредени на закачалки пред очите им. Извади две рокли и ги показа на Сами.

- Тази синята със сигурност ще й стане, защото е с ластик. А ако приятелката ти обича цветя, ще хареса най-много тази.
Момчето се поколеба.
- А имате ли нещо изцяло в бяло?
- Разбира се. Почакай ме за момент.

Госпожа Барнаби се върна с няколко рокли в ръце. Вдигна всяка закачалка по ред, за да ги може момчето да ги огледа добре. Сами само сви несигурно рамене.

- Защо не вземеш тази – предложи накрая собственичката на магазина. – Много е удобна, от чист памук е и стига под коляното. Дантелата ще й хареса. Ако не й стане, можеш да ми я върнеш с етикета и ще ти я сменя за друг номер.

- Благодаря. А имате ли летни обувки за ето толкова голямо краче?
Сами показа дланта си, в която се беше събирало цялото ранено ходило на Лукса. Госпожа Барнаби му се усмихна.
- Щом е за приятелката ти, ще се намерят.

Сами поиска също цветна шнола и панделка за коса. Госпожа Барнаби уви всички покупки първо в цветна хартия, а после ги сложи заедно в кафяв пазарски плик. Момчето срамежливо извади намачканите банкноти от вътрешния си джоб, преброи сумата три пъти и плати. Беше на път да пожелае хубав ден на собственичката, когато нещо привлече погледа му.

Беше ефирната рокля с къси ръкави на манекена в преливащи цветове – от бяло до нежнозелено. Камък блестеше на токата на коланчето. Полата падаше на елегантни дипли до прасеца. Сами си помисли колко добре ще изглежда Лукса облечена с нея; представи си как ангелчето подскача весело пред него на поляната, а бяло-зелената рокличка се издига и се носи с нея във въздуха. Ситни капчици пот избиха на лицето му под очилата. Гъста руменина покри бузите на момчето чак до корените на косата му.

- А мога ли да купя и тази? – попита той тихо.
- Имам и по-малък номер, но тази рокля е от коприна и е по-скъпа – отговори госпожа Барнаби. Сами я изгледа нещастно. – Приятелката ти трябва да е много мило и красиво момиче.

- Тя е ангел – усмихна се момчето.
- Разбирам. Добре тогава. Щом толкова държиш на твоята приятелка и си решен да я зарадваш с най-хубавата рокля, ще ти направя специална отстъпка. Съгласен ли си?

Самюел кимна енергично и извади всички пари, с които разполагаше. От тях отдели 8 монети по 25 цента и 5 от 10, а към тях добави десет долара на банкоти по един. Подаде ги на госпожа Барнаби, която му издаде касова бележка и сложи новата рокля в друга торбичка.

- Заповядай – усмихна му се тя. - Довиждане, Самюел. Предай поздравите ми да на майка си.
- Непременно, госпожо Барнаби. Довиждане.

За по-малко от половин час Самюел беше похарчил половината от спестяванията си, но се чувстваше уверен и щастлив с избора си. Въображението му вече рисуваше момента, в който Лукса щеше да вземе роклята в ръце, да я притисне до себе си и да се завърти в кръг с нея. Щеше да му се отблагодари с поглед под дългите си тъмни мигли. Можеше дори да го прегърне. Струваше си да се раздели с парите, защото усмивката на ангелчето беше безценна.

Погълнат в мислите си, Самюел забеляза двете по-големи момчета, когато вече беше твърде късно. Вратата на магазина внезапно се отвори пред него, а той се блъсна в тях. Сами изтърва роклите, а очилата му паднаха на земята.

- Какво имаме тук – ухили се неприятно Боби Сандерс. – Прилича на сляп плъх.
- Разкарай се, Боби. Бързам.
- Накъде бързаш, плъхче? Да не би за среща с някоя сива мишчица?

Сами върна на лицето си големите си очила, но не отговори нищо. Пликът с бялата рокля се беше скъсал от сблъсъка, а съдържанието лежеше пръснато по пода. Сами смутено се наведе да ги прибере обратно.

- Я виж ти. Тц-тц. Не било така. Плъхът си мечтаел да е мишка! Е, Самюел-Мамюел. Фръцкаш ли се с бельото на мама пред огледалото?

- Или държиш парцала пред себе си и танцуваш с него, защото ще е единственото женско нещо, което ще стискаш някога в живота си?

Двете момчета се засмяха на шегите си, а към тях се присъедини звънко момичешко гласче. Сърцето на Сами се сви, щом видя, че е дошла и Лили Бронски, най-красивата деветокласничка в училище.

- Оставете ме на мира – изпъшка Самюел и се пресегна към вратата.
- Къде са ти обноските, плъхче? Не чух да пожелаваш на Лили прекрасен ден.
Момчето с очилата се разтрепери от гняв и срам.

- Какво става тук? – прекъсна ги Ерма Барнаби. Беше оставила за момент клиентката, която консултираше в момента, за да дойде при тях. С ръце на кръста си, тя приличаше на голяма, сърдита буква Ф.

- Съвсем нищо, госпожо Барнаби. Самюел е толкова непохватен. Блъсна ме пред момичето ми и не иска да се извини.

Ерма Барнаби премери с поглед Робърт Сандерс.

- А знае ли баща ти, че се заяждаш със сина на Джордж Барнс? Нямам търпение след неделната служба да му разкажа колко уважаваш семействата на приятелите му от Виетнам. А ти, госпожице Бронски? Не беше ли обещала на майка си да й помогнеш в пекарната или напразно ми се е похвалила вчера? Махайте се и тримата от магазина ми и да не съм ви видяла да стъпвате тук до утре.

Младежите хвърляха злобни погледи на Ерма Барнаби, но не посмяха да спорят с нея. Без повече приказки те се изнизаха навън, а собственичката кимна със съчувствие на Самюел.

- Ела с мен. Ще ти дам нов плик.
Госпожа Барнаби старателно уви отново роклята, обувките и панделките и подаде торбата на момчето.

- Не им се давай, синко – каза му тя тихо. – Навремето тормозеха и моя Лоуган, а днес той е кардиолог в Денвър.

- Благодаря, госпожо Барнаби.

- И още нещо, Самюел. Приятелката ти е истинска щастливка.

Момчето я изгледа с искрена признателност и й пожела хубав ден, а после бързо се измъкна от магазина. Той намести пликовете с покупките в коша на колелото си и твърдо реши да остави неприятната случка зад гърба си. Сега му предстоеше важна мисия. Сами се усмихна.

Лукса го чакаше.

Следва продължение