автор: Milvushina

На една специална дама с ангелско име и дяволски чар

Лукса падаше.

Тя безпомощно размахваше ръце и крака във въздуха. Черната точка, която представляваше Земята, нарастваше със застрашителна скорост. Тя изпищя отчаяно и миг по-късно се стовари върху гъстата корона на едно старо дърво. Клоните поеха част от удара и след две неграциозни салта Лукса тупна в шумата под него.

- Оооооох! – изплака тя. – Мамо! Мамо! Мамо!!

Лукса притихна, но й отговори само ехото. Тя разтри бедрото си, но болката не отмина. Лукса се надигна от шумата и се огледа внимателно около себе си. Дървета, а тук-там се обаждаше по някоя пойна птичка. Нищо не й се струваше познато. Вече горчиво съжаляваше, че вместо да слуша уроците в училище, бе последвала майка си до Фунията. Защо вместо да си седи кротко сред другите деца, й трябваше да отделя от тях и да се катери по Големия Зид? Сега скъпо щеше да плати за любопитството си. Щом я откриеше, майка й дълго щеше да я мъмри, а Лукса щеше да я слуша с наведена от срам глава. Дори не й се мислеше до какви други неприятности можеше да доведе необмислената й постъпка.

Бавно и несигурно Лукса се изправи на крака. Дясната й страна много я болеше и тя изохка отново. Непременно трябваше да се махне от това противно място, но къде да отиде?

Нещо проблясна накъде в далечината. Като мушица привлечена от светлината на свещта, Лукса тръгна натам. Тръните израниха босите й крачета, наметалото й се заплиташе в сухите клони на дърветата, но тя упорито продължаваше напред. Все трябваше да има начин да се прибере у дома.
Слънцето светеше високо в небето когато тя се измъкна от гората и излезе на пътя. Той беше тъмносив и гладък и най-важното, все водеше някъде. Тъжна и уплашена, Лукса тръгна сама по шосето.

Нещо зад гърба й нададе рев и тя едва успя да отскочи встрани. Чу се плътен мъжки глас, който гневно й викна да се маха оттам. Последваха още коли, а Лукса бързо се научи да се пази от тях още преди да я наближили. Без да има представа къде се намира, не й оставаше друг избор освен да продължава напред и да се надява, но пътят сякаш нямаше край и тя съвсем посърна. С наведена глава и наметало, което се влачеше зад нея по шосето, Лукса си обеща, че само веднъж да се върнеше при майка си, никога повече нямаше да се отделя от нея.

Видя градината в края на града съвсем случайно. Оградата се криеше в храстите и ако не беше преминала само на крачка от нея, нямаше и да забележи, че зелената врата е леко открехната. Без да му мисли, Лукса се промуши през нея и се намери в двора на малка къща. Вътре не се виждаше жива душа. В най-далечния от къщата край Лукса забеляза едно отрупано с плодове дърво и седна на сянка под него. Тя изяде няколко от нападалите по земята ябълки, сви се на топчица и скоро заспа от изтощение.

Слънцето вече беше ниско на небето, когато една ябълка се откъсна сама от клона и я удари по гърба. Лукса изписука, отвори очи и видя, че все още се намира на странното, непознато място и че още няма и следа от майка й. В същия миг тя разбра, че присъствието й в градината не е останало незабелязано. По пътеката към нея се чуха бързи стъпки, а от храстите се подаде рижата главата на момче.

-----------

Самюел се затича към далечния край на двора, откъде се чу скимтенето. Обзалагаше се, че ще намери куче избягало от стопанина си, но когато разтвори храстите и надникна, го очакваше изненада. Под ябълката лежеше чудно красиво момиче, не повече от 12-13-годишно. Беше облечена в бяла рокличка, а дългите й тъмнокестеняви къдрици бяха увенчани с бяла панделка. Когато я приближи, той забеляза още, че нослето, веждите и устничките й бяха нежни и изящни като на кукличка.

-Ти пък откъде се взе? – попита я смаяният Самюел.
Тя не каза нищо, а само прегърна коленете си към себе си.
- Това е нашата градина, какво правиш тук? – настоя той.
Момичето се сви още повече в себе си и започна да трепери. Самюел разбра, че тя се страхува от него и веднага съжали за тона си.
- Не се плаши – каза й той меко. - Нищо лошо няма да ти направя. Коя си ти? Аз съм Сами.
Момичето бавно го изгледа с големите си зелени очи, но не отговори.
- Аз съм Сами. А ти как се казваш?
- Лу... Лукса.
- Загуби ли се? – Тя му кимна жално. - Добре, Лукса. Недей да стоиш там.
Самюел й подаде ръка. Лукса се поколеба, но я пое и бавно се изправи.
- Какво ти има? Защо куцаш?
- Паднах – отговори Лукса и една сълза се изтърколи по бузката й.
- Само не плачи, не плачи! Ела с мен в къщата. Не се бой, сами сме, мама още не се е прибрала. Не ме пускай да не паднеш.

Сами поведе Лукса към дома си, а по пътя крадешком я огледа отново. Не беше срещал – а още по-малко държал за ръка - толкова съвършено красиво момиче. Усмихна се сам на себе си –да можеха нафуканите момчета в училище да го видят сега! Двамата седнаха на стълбите пред входа.

- Обичаш ли лимонада, Лукса? Много е топло днес. Сега ще ти донеса да пийнеш. Стой тук. Не се бой, ще се върна.
Лукса стисна ръката му и го погледна жалко, но Сами я пусна и се затича към кухнята. Върна се с кана студена лимонада и две чаши и с облекчение видя, че момичето още го чакаше с буза отпусната на перилото.
- Ето, вземи. Опитай.
Лукса пое чашата в двете си ръце и я надигна към розовите си устнички. Изпи лимонадата на един дъх, а Сами й наля още.
- Жадна си била. Сега ми покажи крака си. Разбирам от тези неща, мама е медицинска сестра.
Лукса колебливо вдигна края на полата си и отдолу се показа едно понатъртено и мръсно босо краче.

- Къде са ти обувките? – намръщи се Самюел. – И тях ли изгуби? Дай да погледна. Заболя ли те? Извинявай, ще бъда по-внимателен. Целите ти крака са изранени, но няма нищо счупено или навяхнато. Сега ще ги измием, аз ще те превържа, а ти ще ми разкажеш как попадна в двора ни.
Самюел отново изчезна в къщата и донесе аптечка, чиста вода и кърпи. Лукса изохка, но стоически издържа промивката на раната.
- Къде живееш, Лукса?
- В Едем.
Момчето се почеса за врата. Не беше и чувал за град Едем в Колорадо или в съседните щати.
- А на училище ходиш ли?
- Да.
- Как се казва училището ти?
- Матрика Ангелус.

Щом чу умето на училището, Сами се усмихна многозначително. По всичко личеше, че Лукса е избягала от строгите си учителки в католическото училище и се е загубила на път за дома.
- Ако родителите ти разберат, че те няма, ще се тревожат за теб – каза й Сами. – Ще те търсят.
Красивото личице на Лукса светна.
- Мама ще ме намери. Ще ме върне вкъщи.
- Как се казва тя?
- Лукса.
- Като теб? Лукса чия?
- Лукса Домини.
- А баща? Нямаш ли баща?
Тя поклати глава.
- И аз нямам – каза бавно Сами. – Умря във Виетнам. А твоят?
- Аз нямам баща.
Самюел сви рамене. Щом не искаше да му каже, нямаше да настоява, затова смени темата:
- А как дойде до тук?
- Исках да видя къде отива мама. Покатерих се по Големия зид и надникнах през Фунията, но се подлъзнах и паднах.
Самюел стегна превръзката около крачето й и я изгледа изпитателно. Лукса изглеждаше напълно искрена и много разстроена.
- Странно момиче си ти – каза й той.
- Не съм момиче. Аз съм ангел.
- Ангел? – засмя се Сами. – А къде криеш крилата си, под наметалото ли?
Големите зелени очи на Лукса се обърнаха към Сами. В тях гореше обида.
- Ако ги видя, ще ти повярвам – каза момчето с цялата сериозност, на която беше способно.
Тя заби поглед в земята, но не му отговори нищо.

- Позволи ми да те превържа, значи мога да видя и крилата ти. Нали няма да избягаш, ако погледна под наметалото?

Лукса гордо вдигна глава, но не трепна когато момчето бавно посегна към гърба й и отмести ефирния й плащ.

Там, на светлината на следобедното слънце, проблясна чифт перленобели крила. Бяха покрити с нежен пух като мъгла. Сами се протегна и ги погали, а те се раздвижиха под пръстите му. Бяха неземно меки и топли също като крачето й. Дъхът му спря. Пред него на стълбите на дома му седеше истински ангел, още съвсем детенце.

- Всемогъщи милостиви Господи – промълви Сами.


Следва продължение