автор: sradev

- Драги ми господине, каза полипаят, вие сте порядъчен човек, елате да ви почерпя.
- Но ние не се познаваме, отговори Хаймаана.
- Аз закопавам злото, поливам го и израства злато. А това са помощниците ми.


- Ето ви зло за закопаване, но то вече е по-добро.
- Нищо, тя и сянката на злото ще хване корен.

След седмица полипаят отново се появи.
- Вие сте добър човек, бих искал да ви почерпя.
- Сенки за закопаване ли ви трябват?
- Не, имам ги достатъчно, в Слободия сенките са повече от хората. Но хайде да ви почерпя кафе с паста.
- Предпочитам с дим.
- Така приседнаха в едно кафене за неочаквани срещи и започнаха разговора за вечните ергени.
- Те се крият зад стената на реда си, каза Хаймаана, никоя не може да я пробие.
- Може би с памук?
- Нито чук нито памук помагат, в света им няма място за други.
- Следователно светът им е празен.
- Те не са хора. Бягат от другите, защото виждат само хаоса на своят ред.
- Може би са болни.
- Болестта им е неизлечима, започва още от детството.
- Да ги оставиме, нека си кътат своята болест и да вървим по своя път.

- А какъв ни е пътя?
- С кола, ето ви моята кола, каза полипаят, заедно с книжката и кредитната карта. Вземете ги и си пътувайте където искате.

Хм, помисли си Хаймаана, може и да съм срещнал щур, който раздава коли, но щурият няма да се досети и за бензина. Това не е приключение, а капан.

- Не, каза той, ще летя и няма да нося колата със себе си. Карайте си я със здраве. Моят дом е временен.
Така ли е?, замисли се той. Дома ми е с мене, но все е друг. Изглежда полипаят е видял там сянка. Но защо да се боя от чужди сенки – моята ми е предостатъчна. А този тип закопава само сенките на злото, а самото зло прибира, за да го направи на злато.