автор: Solar

Размисли
Сигурно сте пили леко бяло вино - ей такова е юнското слънце - светло и прозирно, заревото му докосва телата, без да им придава обемност.
Създава се чувството, че нищо не се случва, само декорът се променя,
хора влизат и излизат и толкова -
монотонна история, но не е истинска, още не е приключение...всеки
преживян миг настъпва, за да доведе следващия, мисля за него и си казвам
"Нещо започва," какъв миг, незаменим, безподобен,мимолетна нежност
на прекрасни очи /така е, мисля си/, но не се задържа този миг,
минутата изтича,мигът е изчезнал и се чувстваш кухо -
нещо се скършва, възвръща се делничната вялост,помръкваш, сливат се
начало и край...защо,защо не е истинско началото, да се разсече досадата,
нещо да се случи... проскърцване в мрака,някой бегло прекосява
времето ти, проявява интерес да ти поговори за теб... Да се почувстваш добре,
ако спомене за без края на юнското море,
величието на небето над него / какво небе, боже/...
сигурна съм, че ще се усетя нищожна между тях.
Човешкото присъствие, разнородно, поглежда с различни очи на празника,
на делника, на приключение или присъствие, а аз
в събота, неделя или някой друг ден, ще създам
истинска история, с истински хора, за истински неща,
някъде там... да започва така...слизах по калдъръма с Мария, на излизане от опера, около 24 часа в разговор за арията на клеветата. Вечерта беше
изчерпала греховността си, очите потъваха в гальовния мрак,
а екранът на мислите сияеше като обло камъче под вода...Арията на дон Базилио беше тема в блесналия град... и тогава..."Тихо, тихо"-виртуозен терцет, с много вкус и настроение...
Тихо, тихо...