автор: secret_rose

Съзерцанието на Любовта
Турция, 2011

Нежно розовите води на Сароз леко припляскваха и плъзгаха копринена феерия по мекия пясък. Емили бе седнала на брега с кофичка и лопатка и съсредоточено опитваше да брои песъчинките. До нея сестра й пееше измислена песничка на език, съставен от български и турски думи, някаква странна, но много приятна смесица. До момента бях преброила седемнадесет слънчеви изстрела. Светилото ги оттласкваше с бързина, която човешкото съзнание нямаше сили да проумее. Не му е и нужно - сякаш повяха раздвижените от вятъра маслинови клонки, надвесени над верандата, на която пиех утрешния си чай. Малкото дървено бунгало, сгушено между растенията и плажа, въздъхна под стъпките на G., люшна се несигурно в посока на Изгрева и избълва аромат на прясно нарязани плодове и топли картофки.

- Закуската е готова. Деца! Закуската е готова, идвайте.
- Добро утро – усмихнах му се и се сбутах встрани, за да подреди масата.
- Тихо утро... не помниш ли. Утрото не може да бъде добро, както и нощта, в света на противоположностите. Но могат да бъдат много, много тихи... Като любов на Сароз. Като очи на щастливо бебе. Като мен, когато се събуждам от гласа ти, нашепващ красивите непознати стихове от онази книжка.

Не смеех дори да се усмихна. Бях изгубила, за да спечеля, бях се отказала, за да се завърне. Радостта, която напираше да пръсне сърцето ми, ме изпълваше и повдигаше нагоре, към незнайната светлина на невидимото вълшебство, с което се събуждах и заспивах всеки нов ден. Тихичката грижа на Розите бе достигнала границата на Турция, бе я преминала като полъх и бе разцъфнала с аромата на уханната истина, дълго очакваща разлистването си по тези далечни земи. „Това са стари полета, Меги, те са живи, винаги са били. Те ни очакват, ние не носим нищо различно, само се завръщаме.” Шейхо често пътуваше и оставаше с нас в малкия къмпинг на военните, където прекарвахме топлите летни дни. Никой не спираше пред него с искане да обясни как е попаднал тук, всички го посрещаха с разтворени сърца и където и да отидеше, събираше тълпи. Когато Сароз се самопочистваше и водата бе безумно ледена и режеща, той се гмуркаше в нея и казваше, че студът не може да те нарани, ако в теб не е по-топло. Ако слънцето заискреше и засипеше земята с огнените си стрели, усмивката му напомняше, че не бива да се страхуваме от огъня и няма да ни опари. Вечер ни четеше, спокойният му глас разстилаше към нас феерия от нежност, обгръщаше ни и приласкаваше с любов, която не може да бъде земна. А сутрин ни учеше да се радваме на безценния подарък на Бог – възможността да открием пътя към Него. Не с думи, не с движения, а в тишина, изпълваща и различна: такава, каквато съзнанието на човека не може да познае, опитоми и обсеби. Неизказуема, ничия.
Светът бе придобил нова окраска. Сутрин, с везаните елечета на момчетата, разнасящи чай на кръгли подноси, закрепени на кука; в гумените колела на количките, с които ранобудни рибари бутаха към малките пазарчета улова за деня. В гласа на Езана, плиснал над все още спящия ден своя първи Зъкр. Или вечер, когато влюбените преплитаха пръсти и тръгваха безмълвно след залеза, за да се стопят в огнивото му, отдавайки сърцата си на единството. Около лагерния огън, където пъстрополи песни развяваха ритми и радост в очите на майките, смеха на децата и неизплаканите сълзи на бащите. В цвета саморасляк, приютил по стъбълцето си безброй ситни насекоми, защото животът трябва да бъде. И в безмълвието на вятъра, поел тайните на невидимото от Север към Юг, от Запад на Изток, от небесата към сърцата и от мъртвите към живите – пътят, който всяка душа може да извърви, ако съумее да чуе.
Огледах се. Погледът ми прескочи възвишенията, скриващи в полите си Дарданелите, и плъзна към Торос. Литна нагоре покрай каменната белота на мардинските сокачета и пое към върховете на Джуди. Погали дете, седнало в руините на ивица Газа, вмъкна се безшумно в минарето на афганска джамия, прелетя покрай Храмовете на Зороастър, слезе до брега на Байкал и плисна към слънчевата омая по куполите на Кремъл. Там поспря, сърцето ми прескочи дъх, два, после затупка с вълнение на входа на Леденика, Магурата, развя усмивка над Харамията и старата хижа на Рила и пое бавно към Лангедок и Монсегюр. В сърцето ми се роди една стара колкото света катарска песен. Пламнаха клади, опариха остатъка от собствеността ми и почти незряща от любов, се върнах на малката веранда на плажа. Една камбулка с бяло оченце несигурно се поклащаше под трелите на вятъра, развявайки бели поли. Докоснах я разсеяно и в сърцето ми зазвъня нечий тих Ней... като полъх след буря, като апокалипсис, докоснал съществото ми в най-съкровеното кътче.

"Чувал ли си някога за създание,
едновременно присъстващо и отсъстващо...
Аз се намирам сред хората,
но сърцето ми е на друго място..."

„Да бъдеш в света, но не от света.” Понякога се замислях над тези думички. Носеха невероятна сила. Носеха пустотата, която да побере целия свой тъжен и болен свят, да го приюти и прегърне, без да дели и променя. Да бъдеш всичко в него и нищо да не те докосва. Да обичаш и да отдаваш; децата му да бъдат твои деца и сълзите – твои сълзи. Да липсваш в себе си и да се преливаш в него. Имах толкова дълъг път пред мен... „Ще раждаш в болка!”

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...

_________________________________________________________________


Искам да благодаря на екипа на ХуЛите за толерантността,
на читателите си - за подкрепата
и на anonimapokrifoff, че придържаше треперещата ми ръка с любов, докато пишех.
Без вас този роман нямаше да се роди.