автор: Milvushina

Завържи ме за стълб
Захрани ме с лъжи
Аз все тъй ще знам, че истинската любов не умира
Очите ми издават отговора

Издялай ми ковчег
Закови го с милиони пирони
Аз все тъй ще знам, че любовта ми няма да угасне
Сърцето ми шепнe отгововора *

--------


ЧАСТ ТРЕТА - КЕСИЯ С ДИАМАНТИ


Елвира за пореден път натисна формичката с длан и изряза десетина редове венчелистчета от захарно тесто. После с пособие подобно на лъжица, но с извит край не по-голям от нокът на кутре, тя мина по всички крайчетата, за да ги изтъни и накъдри. От изрезките на масата Елвира оформи малко топче с големината на лешник и го закрепи в края на тънка тел. С езиче изплезено в десния ъгъл на устните й, тя внимателно промуши телта през листа сладко тесто и започна да ги притиска крайчетата едно по едно към центъра. Все така съсредоточена, Елвира сложи и следващите няколко реда, а най-външните венчелистчета остави широко разперени, като само ги изви навън.
Розата в дланта й беше изящна и тежка, а на три стъпки разстояние можеше да се сбърка с отрязан от стъбло цвят. Елвира я взе и я обърна над димящата си чаша с чай.

- Възхитително!
- Мамо! Не е редно да как гледаш как декорирам тортата за сребърната ви годишнина!

- Нима ще откажеш да правиш компания на една стара жена?

- Не говори така, мамо – намръщи се Елвира. – Та ти си едва на 43.

Госпожа Ридли прочисти гърло и седна до дъщеря си, която вече работеше по следващата алена роза от захарно тесто.

- Радвам се, че има полза от курса по готварство – смени темата тя. – Тези цветя са прекрасни. Като истински са.

- Е, ако някой ден татко реши, че не иска повече дъщеря си за секретарка в семейната фирма, може би ще отворя собствена сладкарница – пошегува се Елвира докато притискаше към центъра едно венчелистче, така че отчасти да се застъпи с предишното.

- А защо не? Толкова си талантлива, че бързо ще се прочуеш.

Елвира изобщо не я чу. Тя внимателно завърши розата, отвори чайника на котлона и поднесе цветето над парата.

- Кой е той, детето ми?

Елвира се сепна за миг, но без да вдигне очи се зае да изработва центъра на нова роза.

- Кой?
- Мъжът, по когото въздишаш.

- Въздишам, защото имам да направя още три големи рози, а дори не съм започнала с калиите и маргаритките.

- Не можеш да ме излъжеш.

Елвира прекъсна работа и изгледа майка си изпод вежди.

- Той е много различен от мен.
- Как го срещна?
- Познавам сестра му.
- А защо не поканиш го на празненството?

Сянка на усмивка премина по лицето на Елвира, но тя поклати глава и отново се съсредоточи върху листенцата от захарно тесто.

- Би ми се искало, мамо. Много би ми се искало.
- А какво те възпира?
- Ние сме от различни светове.

Майка й я изгледа остро.

- Да нямаш предвид като Принца на Уелс и онази госпожа Симпсън?

- Не е това, което си мислиш! Той е истински джентълмен. Знам, че той също не е безразличен към мен, но дори за ръка не ме е хващал. Едно, обаче, не мога да отрека – макар и да не е престолонаследник, аз все пак не съм му равна. Не, недей да настояваш! Не мога да ти кажа името му.

Госпожа Ридли се усмихна някак особено.

- Срещнах баща ти докато все още ходех на училище – каза тя накря. - Намирах го за очарователен, но все не още го познавах достатъчно добре когато дойде при баща ми, твоя дядо, да поиска ръката ми. Това беше съвсем неочаквано за мен и аз силно се колебаех как е най-правилно да посъпя. Мисълта да напусна родния си дом и родителите си много ме плашеше. Тогава баба ти ми каза нещо, което ми помогна да взема решение. Искаш ли да знаеш какво беше то?

Елвира беше спряла да изрязва ленти от тесто за калии и слушаше майка си внимателно. Тя кимна.

- Баба ти ми каза, че животът е път, по който всички хора са поели, знаейки едно-единствено нещо – че посоката е само напред. Понякога пътят е широк, понякога е тесен, кален и криволичи между дърветата в гората. На него срещаме другите пътници като нас, но често оставаме сами. Понякога, обаче, по пътя се забелязват табели със специални указания. „Твоят дом е наляво, Лизи, завий наляво,” пише там, или „Лизи, щастието те чака, ако продължиш по тъмната пътека на север”. Но ти си мислиш, кой ли би могъл да постави тук табела за мен? Дали пък тя не е предназначена за някоя друга Елизабет? Колко е лесно само да ги подминеш. „Съдбата поставя тези знаци за теб, Лизи,” каза ми майка ми, „но трябва да имаш вяра, защото ако не вярваш, безвъзвратно ще пропуснеш своя шанс.” Пет месеца по-късно последвах татко ти в Бристол и оттогава насам имението е единственото място, което наричам свой дом.

- И нека както моята майка ми даде съвет преди 26 години, така и аз да ти дам един. Търси в себе си силата да промениш онова, което можеш и да приемеш, онова, което не можеш, но преди всичко знай, че трябва да можеш да правиш разлика между двете.

Елвира прегърна раменете на майка си и отпусна буза на рамото й.

- Обичам те, мамо – каза тя.
- И аз те обичам, детето ми. Повече от всичко на света.

-------------
Нещастието се случи през зимата, четири месеца по-късно.

Елвира беше сама у дома с родителите си. Брат й Робърт живееше самостоятелно със съпругата си, а Ема и Томас се връщаха от пансиона само за почивните дни. Късно вечерта Елвира слезе в кухнята за чаша мляко и никак не се изненада да види, че кабинетът на баща й още светеше. В последните месеци той беше направил няколко нови инвестиции и често оставаше да работи до полунощ. Елвира очакваше, че майка й вече отдавна чете роман в леглото, но вместо това я видя да си почива в любимия си люлеещ се стол до камината.

Госпожа Ридли се беше облегнала на лявата си страна, а в ръката си все още крепеше чиния. Главата й беше наклонена към все още недовършено парче шоколадова торта. На устните й се беше изписала кротка и блажена усмивка, сякаш кимаше с одобрение и казваше, че по-вкусен десерт не е яла през живота си.

- Няма ли да си лягаш вече, мамо? – попита я меко Елвира.

Елизабет Ридли все така само се усмихваше.

- Мамо? Мамо! – Елвира се втурна към нея и разтърси рамото й. – Мамо!

Госпожа Ридли не отговори.

Писъкът на Елвира раздра тишината на нощта.

------------------

Елвира понесе загубата на майка си много тежко. Тя с дни плака безутешно и едва на другата седмица събра сили едва колкото да напише бележка до прителите си на Магнус. „Простете ми. Трябва да остана сама,” молеше Елвира. „Няма да си отида. Дайте ми време и отново ще бъдем заедно.”
Зигмунда много се разтревожи като прочете съобщението. От другата страна кутия вече беше затворена и сега нито тя, нито Зигфрид можеха направят нещо повече от това да чакат и да се надяват. Но тъй като Елвира така и не се появяваше, двамата, дълбоко загрижени за нея, дежуряха на смени денонощно край отворената кутия.

Приятелката им се появи цял месец по-късно.

- Зигмунда, Зигмунда, там ли си?

В просъница магьосницата едва отвори очи, но като чу отново името си, тя веднага се разсъни и се изправи в леглото.

- Елвира, ти ли си това? – попита тя.
- Да... съжалявам, че те събудих.
- А аз не съжалявам, а много се радвам. Зигфрид! Зигфрид! Тя е тук, ела!

Алхимикът се стрелна в стаята все още в спална роба. Бледа усмивка премина по лицето на Елвира щом забеляза, че на Магнус и мъжете спят в нощници.

- Как си, ми аленде? – попита той.
- Зигфрид... радвам се да ви видя и двамата. Липсвахте ми.
- И ти ни липсваше! – увериха я те в хор.
- А ти къде си? Защо е толкова тъмно? – изстреля Зигмунда.

- В имението на дядо съм. Ема и Томас останаха при татко, но аз не мога да вляза във всекидневната и да запазя спокойствие. Тук ми е по-добре. Напомня ми на детските ми години, когато идвахме тук за лятото. Ей сега ще стане по-светло.

Елвира запали една свещ и лицето й се озари.

- Богове! – подсвирна Зигмунда. – Нищо не е останало от теб!
Магьосницата силно се доближаваше до истината. От последния им разговор насам Елвира беше отслабнала почти седем килограма. Кожата й беше добила восъчен оттенък, а очите й бяха някак мътни и хлътнали.

- И на мен ми се спи – увери я Елвира. – Но се надявах, че още не сте си легнали.

- Зигфрид, тя е добре. Връщай се в леглото.

Младият мъж отвори уста да възрази, но сестра му го сряза.

- И утре е ден, следобед ще бъдеш у дома, а аз няма да бъда.
- Не съм съглас...
- Нека не се караме. Отивай. Ще си поговорим малко за женски работи и после и ние ще си легнем.

Той се изправи, а Елвира с изразителен жест приближи до устните си крайчетата на пръстите на лявата си ръка и после докосна два пъти сърцето си с тях. Зигфрид й отговори по същия начин.

- Лека нощ, ми аленде – каза й той.
- Глеси габи аи Крея, ми аленде – отвърна му тя.

Той затвори врата зад себе си, а Елвира все още се усмихваше загледана след него.

- Всъщност не мога да дойда пак утре – каза тя. – Една далечна братовчедка се омъжва и се налага да отида. Никак не съм в настроение за празненства, но дядо настоява. Дори нямам подходяща рокля!

- Вие англичанките с вашите рокли – усмихна се Зигмунда.

- Може да ме чуят, че говоря, затова ще трябва да продължим друг път – разтърка очи Елвира. – Но ми кажи, какви „женски работи” не са достойни за ушите на брат ти?

- Може да почака до друг път...

- Имаме много за наваксване! Поне ми кажи за какво се отнася – прозя се Елвира.

- Алвин ме попита дали съм склонна да се оженим – рече кисело Зигмунда.
Прозявката на Елвира премина в зяпване.

- Какво! - ухили се тя. – Права бях. Наистина ме е нямало твърде дълго.


-------------------------------------
* - текстът е превод на първите два куплета от песента Tell-Tale Eyes на Leaves Eyes. Той не е част от историята. Предполагам, че нямаше и да се появи тук, ако не слушах тази песен поне десет пъти докато навън се изливаше проливен дъжд, а аз пишех на компютъра в компанията на кана чай от сладник. Мисля, че при други обстоятелства и в светлата част на деня едва ли щях да открия връзка между песента и кутията за бижута. Tell-Tale Eyes можете да чуете тук: http://www.youtube.com/watch?v=jVqLdBb9BuU