Сълзите на Рила, Ефес и човешкото безсилие.
На път, 2009-2010.
Малкото кръгче на дулото бе само на сантиметър от мен. Едва го виждах – тъмно, студено око. Дали след миг ще се стопли... Когато човек полудява ръцете му трябва да бъдат празни, напълно празни. В противен случай изгарят заедно с онова, което опитва да заличи.
- Ти си само с една ръка, с другата вече си убивал... Дай на мен.
Той стъписано погледна ръцете си. Разбира се, че бяха на място. Не съм и очаквала да ме разбере.
- Меги, ти си болна. Ти си психопат!
- Нали...
- Да! Говориш с призраци! Ирис е мъртъв отдавна а в твоята Школа няма никакви Ирисовци! Вече не сме семейство, мислиш само за България. Искам да знам защо пътуваш в България сама! Друг ли има?
- От кога си станал ревнив?
- Отговори ми! Мислиш ли, че не знам! Намерила си си друг и се срещаш с него там а ми говориш за Ирис! Разбери, никой от тях не е Ирис...
Болката ме прободе като мълния. Той не ревнуваше мен, той ревнуваше Ирис. Идеята за Ирис, тишината, която пазехме в спомените за него, сигурността, която носеше безмълвното му присъствие. Не само аз бях болна, беше болен и той. Аз бях открила своя отдушник, бях успяла да открехна здраво залостените прозорци на скръбта и бях намерила свеж поток кислород от който да вдишвам. Вече не раздирах сърцето си на късове ако спомена за усмихнатите къдрици и безумната любов на Ирисовите очи се завръщаха в мислите ми. Отдавна не плачех, бях разбрала, че всъщност е жив. Жив, в безбройните сърца на истинските, странните, влюбените. А те бяха навсякъде. Алмир, Ален, приятелите ми в България, Шейхо, Романа.
- Шейхо няма нищо общо, не го намесвай. Той е ангелче, както и жената.
- Нима те не са като Ирис?
- Като Ирис са...
- Но аз посещавам тяхната Школа, Германия е далече затова в България. Скоро ще имаме и тук и няма да пътувам. Ела с мен... Ела и виж... Аз те обичам, не правя нищо лошо там, само слушам...
Дулото пак залепна за челото ми.
- Рила! Отиде даже на Рила с тях а аз останах сам! Обичала ме.
- Ти си пил. Пиян си. Не ходя там заради хората и го знаеш. Ордена е далече и за да бъда в него трябва да изоставя семейството си. Не можеш да ме придружиш, никога няма да сме суфи. Дори при Арзу и Ален не мога да съм. Дервишите прекъсват връзките си със света навън, изоставят всичко, всичко. Това ли искаш? А новите ми приятели имат семейства, живеят като нас. Не разбираш ли, това е уникална възможност да съхраним докосването без да разрушим връзката си.
- Избирай – аз или Школата ти.
Странно... „аз или школата-ти”. Школата-ти. Ако аз, школата и ти сме едно, кое да избирам...
Турските мъже са особени, горди са. Те не пускат своите жени лесно. За тях семейство, красота и любов са единствените неща, за които си струва да се живее. Нямаше как да му обясня ако не искаше да ме чуе. Вътрешните ни състояния провокират събитията. Причината да страда бях аз. Отново изправена пред труден избор, пак загуба на хоризонта. Понякога се питах защо ни е свободна воля, ако не е такава наистина. Изправени пред избор възможността да не сгрешим бе минимална или напълно отсъстваща. В един или друг момент нещата се обръщаха, доброто се превръщаше в зло, пластовете на несигурния свят само разменяха местата си а бе същата земя, но с по-големи разрухи. Всеки избор носеше само вреда. Ако трябваше да избирам между децата си, кое бих избрала... Та нали семейството ми и духовния път, избран от мен бяха мои деца.
На сутринта поговорихме отново, G. склони да опознае приятелите ми и тогава да решава. Обеща да ме придружи до България и наистина дойде. Очите му искряха подозрително между редиците хора, спускаха се по мен и следяха изкъсо с кого разговарям и какво гледам. Той бе обучаван от четиринадесет годишен. Нито едно движение, настроение или полъх не оставаше неуловено. Веднъж прокраднало се в сърцето, съмнението само растеше.
Бях уморена, бях безумно уморена. Неприятностите слизаха по стълбите с мен, пъхаха се под завивките, влизаха през прозореца на малкия ми свят и тежаха от паяжините на същноста ми като тежки смъртоностни капки. Някога си представях семейния живот като розово-синя карирана картичка, изобразяваща уютна кухня, китна градинка и аромат на обич, плувнал в стаята, където влизам усмихната след тичащото си дете. Бавно настъпващият момент на осъзнаване заглушаваше изградената в съзнанието ми красота и провиждах реалността – мрачна атмосфера, създадена от човешки интереси, копнежи, чувство за собственост. Реалност, в която всеки теглеше крехката завеска на щастието към себе си треперейки от студ под фортуните на собствените си прояви. Бързо забравихме посещението на приятелите ни от Германия. Малкото чудно кафене в Рустик стил, позасъхналото цвете, което Романа докосваше с топли пръсти и му пееше, притихналите около нея четириноги същества, вперили очи в очите и. Светлината. Ние не помнехме светлината, дори след групата ангели, която ни посети на следващата година, нито черешовия пай, изчезващ като с вълшебство от порцелановите чинийки и който някой нарече „ново жизнено поведение”. Да бъдеш в момента сега, далече от мисълта за вчера и утре. Непосилно. Невъзможно, като наивния ми опит да подържа в ръка ефирните плуващи мъгли над Новата Хижа на Рила, да се спусна в меката тишина на топящите се ледове в езерцата или да чуя попадалите по земята шишарки. В онези моменти свитото ми същество позна простотата наред със сълзите, сведена до консерва боб и канче чай от прясна мащерка. Позна страха. Несигурният проскърцващ лифт, наведен като заплаха над пищните дипли зеленина с дъх на роден и разлагащ се живот; бързият ручей, незаинтересовано поел по пътя си, отнасяйки каменните стъпки на хората и нежеланието ми да скоча. Богатата разстелена цветна окраска на планината, приветстваща смелите и неуморимия напояващ дъждец, смълчал ни набързо заради веселото ни дърдорене. В онези дни аз познах и съзерцанието... отнасящо като с невидима ръка съзнание, мисли, чувства и същност. Можех да остана там, вкаменена пред великата тишина на Рила, поела незнайните пътечки на любовта и да превърна съществото си в химн, прославящ неземното. А за него Рила бе просто проблем. Проблем, който много лесно можеше да бъде решен с едно прещракване на спусъка. Държеше ме заключена в къщи, без възможност за контакт с външния свят. Дръпна кабела на домашния телефон, спря интернета и счупи клетъчния ми. Прибираше се по всяко време на денонощието, зъл и напрегнат и повтаряше едни и същи обвинения. Можех да видя как душата му се гърчи болезнено, как сам не разбира действията си и се наказва повече, отколкото мен. Просто чаках. Когато го нямаше се свивах с книжка на пода до поклащащия от вятъра листица Бенжамин, плачех и пишех. „Светът има такава направа, Меги, винаги, винаги се редуват добро и зло. Те всъщност са едно, но ние не можем да го видим, затова едното ни око винаги гледа доброто а другото вижда злото.”
Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...