автор: secret_rose

Може би да е странно... че вчера се чувствах отделност.
Може би паметта? Или просто не съм си на място.
Всичко някак лети... всички реят пропъдена тленност,
а земята и пясъка в мен – все тъй тежки и властни.
Съществуват създания. Казват за тях – те са Злато,
имат бледи страни и сърца, по-големи от мрака.
Богу мили са, светят, и в теб се усмихват, когато
си на път да прекъснеш, да слезеш, да счупиш. Не чакаш.
Може би да е странно... Не зная. Каквото да значи.
От сърце им се радвах. А после поех към степта си.
Може би паметта... Ала има ли памет палячо
заизливал през две пресолени ресници света си.
И от трудната песен след всяко пътуване вчера,
и от ритмите глухи, споили мига ми за утре -
самота, самота. Самотата се в мен определя
и звъни със гласа на безгласните мъртви отвътре.