автор: Milvushina

10.30 сутринта, кабинета на шефката ми.

Тя говореше по телефона с един клиент, а ние трите се бяхме подредили в полукръг пред бюрото й. След цял ден път и само четири часа сън бях като хипнотизирана от движението на дългите й, изящни устни и почти не обърнах внимание на разговора. Едва затварянето на телефона ме изтръгна от вглъбението ми и ме върна в реалния свят.
„... направо невероятно,” я чух да казва. „Колко работа вършат и какви кинти прибират за това! И някак през цялото време успяват да запазят спокойствие. Говорим за един шкаф с пари.” Тя силно натърти последната дума. „След няколко години в бизнеса могат да си намерят друга работа, с много по-малко стрес и все пак да живеят на широко. Обаче като вкусят истинските пари, като свикнат на нещата, които им купуват парите, няма връщане назад.”

Не е така, помислих си аз. Не са нещата. Егото е. Парите сами по себе си са важни докато започнеш да печелиш повече, отколкото можеш нормално да изхарчиш. Да притежаваш 20 бентлита не прави карането на всяко едно от тях уникално преживяване. Това, че знаеш, че са си твои, дава цялата разлика. Парите наистина осигуряват по-добро качество, но след достигането до една критична точка, всички подобрения са просто маржинални. Заблуда е да си мислим, че реалната покупателна сила е най-съществена в богатството. В малки количества парите служат на тялото. В големи количества те служат на егото. Да имаш две къщи е удобството. Да имаш 20 е декларация. И така, като веднъж направиш крачката напред, като позволиш на парие да оформят личността ти, как можеш да се откажеш?

Това е една непрестанна борба да стигнеш по-далече, да станеш по-добър, да печелиш повече. Не интелигентността, а амбицията е дълбоката пропаст между хора и животни. Следващата стъпка в еволюцията е била направена когато нашите предци са отказали да се придържат към минимума за оцеляване и са започнали да планират. Желанието за повече и повече е движещата сила на прогреса. Мисля, че алчността е закодирана като сегмент някъде по двойните спирали на човешката ДНК. А когато искрата веднъж се запали, не можеш да се задоволиш с по-малко.

За мен е изумително как парите влияят на личността. Водена от чисто любопитство, пуснах в Гугъл името на онзи клиент, с когото шефката ми говореше по телефона онази сутрин. Натъкнах се на снимка на мъж в бизнес костюм с вратовръзка. Видях човек на прага на средната възраст, но в добра форма. Спокойно изражение на лицето. Леко прошарена коса.

И нищо да не знаех за този човек, веднага щях да се сетя, че е важна клечка. Беше се протегнал собственически над тежка маса от солидно черешово дърво, сякаш казваше „това е мое”. Стилна кожена мебелировка, голям плазмен телевизор и картина в тежка рамка допълваха пейзажа. Именно тези дискетни намеци заобикалящи мъжа те караха да му обърнеш по-голямо внимание.

Дори, обаче, да бъде изваден от контекста на офиса си, няма начин да не вземеш този човек на сериозно. Всеки детайл в него говореше за едно и също – не съм тук случайно, това е моето място, ето къде принадлежа. Езикът на тялото му казваше всичко – изправения гръб и едновременно лежерната стойка, строгите черти на лицето като издялано от мрамор. Но именно хищническия поглед в тези черни, сериозни очи ме разтърси най-много. Можеше да е облечен в халат за баня и да пуши пура кръстосал крака на дивана у дома и аз все така щях да знам, че този човек има зад гърба си цяло състояние.

И като казах това, няма как да не се върна към думите на началника ми. Плащаме висока цена за парите. Ъгълчетата на устните на този мъж сочеха нагоре и това ми говореше, че усмивката не му е чужда, но прошарената коса и вялата кожа бяха неуспорими признаци на стрес и хронично недоспиване. Колко корав трябва да е човек, помислих си, колко амбициозен и мотивиран, за да е готов да се хвърли в голямата игра?

Очите на мъжа от снимката ми дадоха отговора. Видях го в гордата му осанка. Парите могат да ти купуват неща, могат да ти купят статус и влияние, но не могат да ти купят самоуважение. Целият процес на „постигане по трудния начин” някакси оставя непогрешима следа в човешката аура. Рядко се среща нещо повече от самодоволство в богатите наследници, които не са работили и един ден в живота си. Салдото в банковата сметка е само едната страна на историята. Да докажеш на себе си и на другите, че имаш незаменими качества, подхранва егото в не по-малка степен.

Всичко се свежда до това да си правилния човек за трудната работа – и да го знаеш. А колко от нас могат в действителност да се похвалят с това? Какво е чувството да застанеш на най-високия връх на планината и да устояваш на ледените ветрове? Какво е да се поглеждаш всяка сутрин в огледалото и да виждаш доказателството за силата и успеха ти да се взира в теб? Когато си направил тази стъпка напред, когато си позволил на егото си да оформи личността ти, можеш ли изобщо да се отдръпнеш?

Пасторката ми от Нентакет ми каза веднъж, че ключът към щастието се намира в умерените предизвикателства в живота. Ако са твърде големи, човек се чувства обезсърчен и нещастен. Ако са твърде малко, не получава усещане, че прави нещо значимо. Удовлетворението изглежда е като стълба – като веднъж се качиш с едно стъпало нагоре, като получиш една доза задоволство, имаш нужда от по-висока цел, за да го почувстваш пак.

Много от нас, свикнали да живеят на високи обороти, пламенно се оплакват от стреса. Обаче остави ги няколко месеца без работа и не само ще се отегчат, а ще повяхнат като откъсната роза. Това е точно като силно лекарство – в големи количества убива обикновените хора, но въпреки страничните ефекти, е нужно за оцеляването на избраните.

Колко сладкогорчив е стресът. Отравя ни, но също така ни напомна, че сме на път да поставим крака си на следващото стъпало.