автор: ivliter

В разсъмването сенките живеят и пръскат мириса на неизвестност. Докосват с пръстите си тишината, която бавно си припомня недоукрепналите свои първи стъпки.
Разсъмването е магия – ни ден е, нито нощ. Оттеглят се с нощта дълбоките далечни гракове на черни нощни птици и идващата светлина се пълни с по-благонадеждни звуци. Ще мине по-малко от час и слънцето ще гъделичне с първия си лъч нетърпелив по хълбоците, задрямалия хълм в предутринно мечтание. Ще плъзнат мравките по мравешки пътеки, водата в изворите ще потече събудена и пълна с нов живот; ще се отръска от роса тревата, ще заблестят елмази разпилени от утринни сълзи на радост в нея и глас на ранобудна птица ще възвести възкръсването на деня. И кошерите ще отворят вратите си за пчелното бръмчене. А от гората ще излезе вятърът с прозявка, ще плесне с меките си длани, ще завърти пети, ще поведе хорото на минутите красиви, на новия омайващ изгрев. Дърветата по билото ще тръгнат в своята тържествена процесия и ще извършат те поредния си ритуал по целомъдрие и търпеливост. Дърво подир дърво, към хоризонта на земята, на там от гдето идва светлината под топлите лъчи на слънцето. Дърво подир дърво, както човек подир човека – мечта подир мечта, съдба подир съдба, по стълбата безкрайна на живота.