автор: secret_rose

Още няколко северни изхода,
няколко само,
свили мръзнещи спомени в същество
непонятно за нашия топъл от чувственост свят,
заблудено от моята чисто по женски измама;
с пипалца като малки стрели на изгубен Амур
и зеници блата
под якичката бяла, на вдъх от любимото твое
съдбоносно за мен,
непознато за никоя рамо.
Още няколко северни вдъха.
И когато в душата ми липсата скочи на пръсти
и с върхари на млада тайга
прободе непотребния допир, студения пулс
като счупени късчета лед
от очите ми южни запърха...
То ще тръгне по своята истина, някъде там,
под Сибирските нощи
на новия пукнал се ден.

Някак ще изпълзи.

И тогава любими,
на гърдите ти няма да има и тежест прашинка от мен -
нерешителна песен,
съмнение,
нежен девически смут.
И дори и една,
от онези солени, измамни,
човешки до болка сълзи
разпрострени
навътре.