автор: secret_rose

Извън времето.
Кешан, 2008 – 2010.


- На ръкава си имаш петънце от ръжда.
- От иглата с мънистеното оченце е. Не помниш ли... когато ми подари пуловера ти я забоде. Против уроки.
- Ирис... къде е отишъл загара ти? Трябва ти крем за слънце, ще игориш. И пуши не носиш, нито бандана.
- Детето се събуди, Меги... Тръгвай. Иди да я докоснеш за да не се разтвори...
- Помниш ли съзарцанието на росата...
- Ак Дамар. Там една от капчиците се сля със сълзите ти. Беше феята на росата.
- Лара...
Упойката имаше горчив вкус и тежко притискаше гърлото. Пресушаваше устните и не можех да говоря. В сърцето ми се надигаха писъци и оставаха там, заплетени на възли. Чувах гласове, един, много. Жени, мъже. Някой ме вдигна после пусна. Чаршафи. Миризма на хебитан и дезинфектанти. Бодлива тел стягаше кръста ми. Задърпах я и завих от болка. „Не мърдай, още малко ще полежиш тук и после при детето”.
Дете? Какво дете? Къде е Ирис... какво сте му сторили, защо пода е хлъзгав, тук беше трева. Смъкнах се от количката и се изхлузих по стената надолу. Две ръце ме вдигнаха и изправиха. Лара... къде е Лара, върнете ми детето...
Сълзите се стичаха като лепкава смола и засъхваха преди да окапят. Не виждах нищо, упойката ме ослепяваше. Тръгнах боса по коридора, свита на две от режещото усещане в корема, покрай една стая, втора, ето – тук е. Чувам сърцето и. Мъжа ми ме вдигна и положи на леглото а след миг до мен затупка и малкото вързопче. Напипах пух, бях сигурна, че е слънчев, ушенце, бузки. Измъкната ръчичка, едно пръстче, две, пет. Господи... жива е. Разплаках се неудържимо и сълзите сякаш отмиха малко от слепотата, взрях се, все още не я виждах, но беше тук. Тук. Тук. Тук... Прости ми тази агресия... прости ми ножовете и думите...
- Мамо, не плачи... Емили е много красива, всичко си има. И изобщо не плаче.
- Ванесса? Ти виждаш ли я? Аз не мога още...
- Виждам я. Донесе ми кукла, ето, да видиш и нея като прогледнеш.
Спомних си за баща им и ме заля умиление. Куклата навярно бе купил той за да не ревнува детето от бебето. Идва от някъде с подарък, донесло е подарък, обича кака си. Подарък... Не можех да питам, трябваше да видя сама. Взрях се отново, света се разми съвсем. Трябваше да изчакам упойката да се изпари. Затворих очи за кратко и пробвах пак. До ръката ми имаше личице, розово, с руса косичка и две тънички чертици вместо очи. Сини. По-сини от безкрая на сърцето ми. Отпуснах глава на възглавницата и се върнах в безсъзнателните пространства на съня.
Изписаха ни в понеделник, макар да бяха казали събота, просто нямаше дежурен лекар през уикенда, който да разпише болничния. Бяхме сами, двете. Тя непрекъснато ме гледаше. Взираше се в очите ми надълбоко, чак до сърцето. Бях сигурна, че ми говори, и слушах. Носех я на ръце по дългите пусти коридори и опитвах да си спомня новородените не са ли слепи. Беше изумително красива, като изкуство на миниатюрата, с изтеглените си сини очи и пухкави устни. Нито веднъж не заплака, дори когато след осем седмици я открихме в креватчето и полумъртва, задушена от балгама в дробовете. Живя с кислородна маска няколко месеца а аз до зазоряване се свивах на пода до креватчето за да чувам дъха и. Усмихваше се на всички и караше всички да и се усмихват. Събираше тълпи където и да отидехме. И мълчеше. Мислех, че никога няма да проговори. Продължавах да и чета понеже бе най-добрият слушател. Ако я запитах нещо разтваряше огромни очи и потъвах в тях а отговор не беше нужен. Беше бебе мечта. Движеше крачета на „Лешникотрошачката” и „Лебедово езеро” когато сестра и ги слушаше за да ги запомни по поръка на балетната си учителка и се радваше на всеки звук от цигулка. Всъщност радваше се на всичко за разлика от Ванесса, родена със смръщени вежди и обидена, че съм я довела на белия свят. Имах две напълно различни деца, както бялото и черното, като деня и нощта. И ги обичах еднакво силно, но Ирис ме гледаше от очите на Емили, а Ванесса – с моята мъка.
Грижата около децата, ежедневието с малките си напрежения и радости, книгите запълниха някак празнотата в сърцето ми. Нямах време да мисля за безумната си самота. Притихвах я все по-навътре и на дълбоко и се чудех кога ще изригне. Болезнено осъзнавах, че Онова докосване няма заместител на земята. Където и да го търсех, колкото и пустини и планини да избродех щеше да става по-тежко. „В теб. Само в теб съм”. Ирисовите думи кънтяха като буря в сърцето ми. Посегнах отново към онези Писма и заплаках неудържимо.
Българското консулство в Одрин ме покани на работа. Предстояха избори, аз не можех да изоставя невръстното си дете и да замина, затова пътувах. И.Н. посрещна присъствието ми с радост и ме назначи началник на избирателна комисия. Работата бе твърде много, изморителна и непосилна, не липсваха и напрежения. В нощта на преброяването в две от секциите избухна скандал. Местните преселници опитваха да фалшифицират бюлетините за да изпратим в България гласове в полза на избраната от тях партия. Нахвърляха се един на друг с озверението на врагове, отказваха да говорят на български и изпълваха сградата с крясъци и обиди. В съседния град се стигна до бой. Слушах напътствията на консулите по телефона, мълчах и отново ги карах да броят всички пликове пред мен. Светът ми се завихряше, момента изтичаше между съзнанието и сърцето ми и, пред очите ми изскочиха трите камикадзета, заловени от съпруга ми в Кешан преди месеци, страховете за дъщеря ми, ужаса от още загуби. Татван се завръщаше с пълна сила. Ирис бе мълчал прекалено дълго. На зазоряване, около 5 часа го видях да стои изправен под дърветата и да се усмихва. „Ела си. Светът не е надеждно място. Идвай си.” Миражи. Фантазии на уморения ми ум. Като красив оазис в очите на жаден пустинник. Преглътнах мъката си и щом попаднах в къщи включих интернет и зарових в търсачката. Не знаех какво търся но Писмата бяха отправна точка. Не след дълго разтворих в електронната си поща Писмо номер едно. „Божественият Праатом в човека”. Емили започна да гука.


Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...