автор: severianin

Някой някъде беше го казал отдавна –
към душата ми път или улица няма;
всеки път предпочита да крачи по равното,
а върхът и просторът напред са измама.

Пътят лази по стръмното мудно и плахо,
долу в ниското пътят се влачи лениво,
пътят ражда пътеки до праг и до стряха,
а душата е устрем.
Душата е жива.

Някой беше го писал, аз само цитирам –
към душата ми няма ни релси, ни гара,
на която задъхан експресът да спира
сред порой от искри и кълбета от пара.

Всяка релса е впита до болка в земята,
всяка гара е символ на край и на “сбогом” –
няма релси до бялата плът на душата,
няма гари по дългия полет до Бога...

Друг го казва, аз само повтарям дочуто –
няма тихо пристанище с кей за душата!
Ще се лутат в мъглите,
без път ще се лутат
даже белите кораби с вятър в платната.

Че платната са само капани за бриза,
здраво вързани горе за мачти железни,
че са само на кораба белите ризи...

А душата е порив над кипнали бездни.

Няма кей,
няма релса и път,
дето могат
да достигнат през всички пространства душата,
че душата е птица, отдясно на Бога.

Който има криле, да побърза нататък!