автор: 1204

Златистите й канелени очи, почти идеално кръгли, гледат толкова умно, сякаш всеки момент изящната й главица ще роди нещо, на което би завидял и самият Айнщайн, но тя обикновено измяуква протяжно и продължава грациозно по пътя си. Непрекъснато мие козината си на костенуркова персийка, в която неописуемо се съчетават черно, шоколадовокафяво и тъмнооранжево с лек жълтеникъв оттенък.
Тя неуморно издава звуци – ту гальовни, ту режещи слуха, но задължително лишени от смисъл. Движенията й са лениви, плавни и същевременно дебнещи – не знаеш в кой момент ще стрелне лапичка и ще забие в теб дългите си остри нокти. Нощем не е котка, а тигрица – доволното й мъркане преминава внезапно в хищно ръмжене.
Приятелите ми завиждат неистово за нея и все се чудят как смотаняк като мене я е намерил. Всеки от тях болезнено мечтае поне за малко да я подържи на коленете си. Гладно попиват гъвкавото потръпване на крехкото й тяло, с обожание проследяват леките й безшумни стъпки и когато се направя, че не ги гледам, плахо протягат ръка и галят, изтръпнали от вълнение, пухкавата й дълга козина. А тя, предателката, доволно вирва стегнато задниче, завърта го изкусително и продължава по своите тайнствени котешки пътеки.
Пак се е промъкнала неканена в леглото ми. Извива гръбнак, влажното й езиче описва спирали по кожата ми и мустачките й ме гъделичкат. Уморен съм, а вече трябва да ставам.
- Хайде стига, миличка. На работа съм!
- Мррръсник! – измърква жена ми, внезапно вдига неепилирано краче и ме нацелва точно в слабините.