автор: secret_rose

Отражения.
Ван, 2006

„Няма причина да мислим, че когато открием истината, тя ще се окаже интересна.”

Колкото доближавах кладенеца през цветята толкова в ума ми изскачаха неканени образи като самодивска вода ненапита, кладенчово дъно, водещо към долната земя и безброй позабравени епизоди от родния ни фолклор с които израстнах. Имаше нещо магнетично във вида му, приглушено спотаен от любопитни погледи сякаш не бива случаен човек да попада до него а само избраният, онзи, който го бе срещал вече на сън. В сърцето си предусещах вълшебство а един неясен страх ме теглеше назад като предупреждение - погледна ли веднъж в дълбините му, ще се изгубя. В страна като Турция, където магиите, приказките, суеверията и джиновете бяха реалност нищо не бе случайно. Заради моят сън, в който се давех от жажда, опитвайки да го достигна през пустинните дюни а после намереното съкровище в него се изплъзваше от ръцете ми като събуждане, свекърва ми бе питала и разпитвала, първоначално Нуриш, после безброй баячки и гледачки и до една бяха казвали да го забравя, да не търся. Тълкувателките на сънища по тези земи не се навежаха загадъчно над кристална топка, не редяха весели пасианси с уверения, че всичко ще бъде наред, колкото да ти вземат парите а мълчаха гробовно и отказваха да говорят, забулваха лица с черни кърпи и размахваха длан над главите си сякаш да пропъдят нещо невидимо, нежелано и страшно. Една дори бе започнала да върти бързо глава настрани, поплювайки над мен, бе залитнала в състояние, много подобно на транс и когато приключи пред изумените ни очи със съдбовен глас бе изкрещяла „Смърт!” а после бе рухнала неподвижна на канапето зад нея. Безуспешните ни опити да я свестим с капки Колония и изворна вода не бяха дали резултат и едва след час се бе надигнала, бе ме изгледала страшно и бе заявила, че съм неизлечимо болна. Тогава съпруга ми, майка му и всички наоколо се бяха отдръпнали стреснато, бяха ме замъкнали навън с категоричност, която не търпи възражения и ми бяха дали нареждания да забравя за случката, каквото и да ми струва. В последвалите дни обаче не ми бе убягнал изпитателния поглед, с който майката на мъжа ми скришом ме оглеждаше и дребните развеселяващи ме изпитания, на които ме подлагаше за да открие болест – дали издържам дълго на слънце без да ми причернее пред очите, вие ли ми се свят и повръщам ли, ако пийна отвара, запарена с някоя от трудноизговоримите и билки против уроки. Накрая бе заявила на всеослушание, че съм здрава като бик и нищо не ме заплашва, а шарлатаните да стоят настрана и да мълчат. Те това и правеха всъщност а грижата и за мен бе неизказано мила. Коментарът на Ирис тогава бе кратък: „Има неща, които светът не може да проумее и се страхува”.
Сега седях пред кладенеца с фотоапарат и очи, обърнати назад към подобни преживявания и имах усещане, че заради думи, уверения и страхове сама изграждам стена между себе си и прозирането на онова, което представляваше този кладенец. Поех дълбоко въздух като пред гмуркане, оставих внимателно апарата на тревата и се надвесих над него. Лъхна ме дъх на плесен, тиня и застояла вода. В съзнанието ми, като сторък зъбат вредител се запромъква съмнение. Нищо нямаше вътре, освен тъма. Замигах, надвесих се по-надолу и ми се стори, че долавям раздвижване на вода, оставих очите ми да привикнат и след малко вече виждах замъхените, мокри стени на бунара, хлъзгави като съмнението, обзело душата ми. Замислих се за значението на подобна наличност, извън сънища и тълкувания – бунар, още пънар на турски, или извор. Извор, затрупан с клада, за да не се мърси. Кладенец, криещ тайни. Ако над нас в този момент не бе надвесена многолистна асма, навярно някой слънчев лъч би проникнал и би осветил търсенето ми като фенер, за да видя, сигурно не друго, а собственото си отражение.
- Не е лесно да се оглеждаш в мрака – G. се засмя, не бях усетила кога е застанал до мен. – Мислех, че си изоставила онези тълкувания и съня си. А и с какво може да те уплаши смъртта, нали всички вървим към нея, щом сме дошли на тази земя.
- Тук става дума за друга смърт...
- Чужда?
- Може би... а може и не. Може моя смърт, но друга.
- Аха, Тавасин. Ирис не каза ли, да не насилваш разбирането си?
- Да, но... Не е ли странно? Дори ако изключим Тавасин и езотеричните разяснения на суфите. Не е ли странно един сън да бъде така натрапчив, повтарящ се и на всичко отгоре – реален. Срещам точно този кладенец навсякъде където се обърна. Значи иска да ми каже нещо...
Той се обърна и потъна във вътрешността на ресторанта. Върна се с голям прожектор.
- Ето, погледни отново.
Взех прожектора, включих го и силен сноп светлина пробяга по цветята наоколо. С трепереща ръка го вмъкнах в кладенеца и насочих светлината надолу. Тя подскочи, блъсна се в стените и се хлъзна по тъмната повърхност на неподвижна вода, отразяваща образа ми, разкривен и неочаквано грозен.
- Винаги съм мислила за себе си като за що-годе приятна за гледане личност. Пък тук...
Мъжа ми се бе надвесил над мен и също се взираше но водата не отразяваше друго освен размитото ми лице. Неговият образ определено липсваше или се налагаше да се отдръпна ако искам да го видя. Затова пък лъча от прожектора бе уловил сиянието на някое камъче или стъкло, предмет, и изведнъж цялата картина ми се разми в ясно синьо. Обля ме гореща вълна. Бях сигурна, че виждам синьо и тръснах глава за потвърждение. Точно там,в средата на светлинката, образувала кръгче на повърхността на тъмната вода аз съзрях лицето и усмихнатите, спокойни очи на Ирис.
- Не го ползваме отдавна, не е почистван. Внимавайте да не се кътурнете, дълбок е. Време е да го покрия с нещо.
Гласа на човек, приближил зад нас ме сепна и изгубих видението. Захапалият сърцето ми страх обаче оставаше и опитах да го свържа с непрекъснатата ми, следваща Ирис мисъл и невъзможността той да присъства наоколо освен в ума ми. Беше изключено да свържа дори мислено името му с понятието смърт, цялото ми същество се разбунтува, връчих прожектора на собственика му и седнах трепереща на стола.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...