автор: secret_rose

Самчик, света на Курманджи
2006

Такива селца се намират накрай земята, далече от света и хората. Сгушени между голите скали на някоя планина като Сюпхан или Тендурек, с къщици, не по-високи от храсталака, наежен към близкото небе и съществуват сякаш извън времето – далечни, забравени, ничии. Зиме до тях път не достига, преспите пресичат дъха, затрупват очите и насипват бялото си чак до скритите крайчета на душата, там, където има място за всичко. Тези селца отглеждат девойки, красиви като луната и им даряват имена, пълни със смисъл – Дилян, Билян, Хазал, Будин. И дядо ми беше Будин – старо българско име – будител го знаех, и не веднъж срещайки името тук, поело като песен по плитките на момиче или вик, откъснат от влюбеното сърце на юнак, трепвах и се заслушвах. Не бе случайно навярно все насам да ме тегли.
Тук някъде беше и Бериван. Ирис спусна синия си поглед напред по пътеката, усмихна се а на мен ми се привидя сякаш стадото черни козички пресичащо пътя ни потрепна, поспря, пък после чак тръгна нататък, отнасяйки от синевата му. Той е част от всичко това – нашепваше в мен тихичък гласец, а ума ми не го побираше. Кюрди. И двамата със Зина бяха кюрди, всеки по своему, сякаш кюрдлюка не беше ишарет за принадлежност към този народ а бе кръстопът на живота. Зина скочи от колата и преметна кърпата си пред лицето. Не бях видяла тримата мъже изскочили изневиделица насреща ни, сякаш от нищото. Държаха дълги, дебели прътове и изглеждаха твърде недружелюбни. Тя ги насочи по-далече от колата, заговори нещо, замаха с ръце а те посегнаха и я блъснаха. Зина вдигна брадичка, махна нагоре с ръка сякаш развя кърпа и падна на колене пред тях. Спускайки се надолу, изхлузи кърпата от главата си и я хвърли в краката им. И тримата отстъпиха с наведени глави. Тя стана, настъпи кърпата си и ги изгледа гордо от глава до пети.
- Какво прави...
- Тихо, тихо... смирява ги...
Приличаше на екзотичен танц. Колко много не знаех за тези народи... Мъжете оставиха сопите си и поведоха разговор с нея. Не чувах ясно думите а и говореха на курманджи – местния кюрдски диалект. Ирис седеше със спуснати ресници до мен и сякаш отсъстваше. Не мина много, Зина направи едва видим знак с ръка, Ирис излезе от колата и тръгна към тях. Дългата до колене риза, която носеше върху ленените си панталони, бялата пуши, увита около челото му, отпуснатите длани – приличаше на светец. Мъжете го прегърнаха плахо, целунаха по двете страни и сведоха очи. Ирис вдигна ръка към челата им и заговори. Говори им кратко, не повече от няколко минути, после те се обърнаха и си тръгнаха. Един от тях посочи с ръка постройките встрани от пътя. Зина смота захвърлената в пръстта кърпа в ръка и тръгна към колата. Преди да ме измъкне навън прибра косата ми под парче пъстър плат.
- Казват, че не знаят. Пращат ни в една къща да питаме. Да вървим.
- Те и да знаят ще кажат ли..
- Ти само не се обаждай, мълчи си. И каквото видиш, все едно не си го видяла.
Ирис бе тръгнал напред и вече се скриваше между постройките. Забързахме да го настигнем когато спря пред нисък зид, скръсти пред себе си ръце и каза, че ще ни чака отвън. Зина приближи до спуснатото чердже на вратата на една варосана, квадратна постройка и подвикна нещо на кюрдски. Отвътре веднага се показа жена. Изглеждаше дружелюбна, на около петдесет, с шарени шалвари и везана рокля отгоре. В косите и имаше вплетени цветни, лъскави телчета и целите и ръце бяха каносани с извити цветя. На долната устна имаше три сребърни халкички. След бърза размяна на любезности, от които не разбрах много и прегръдки, сякаш се познавахме отдавна, жената ни въведе в къщата си и ни предложи чай. Не се виждаха други хора, имаше две стаи само, отделени с чердже, овесено на дъска на тавана, закрепена с натискане – не се виждаха пирони или друго за закрепване. По същия начин бе овесено и черджето на входа, сякаш затиснато да се държи от дъската за тавана. Нямаше прозорци, нито мебели. Два реда юргани до стената и малка синия, на която домакинята разположи чайника и чашките. Мълчахме. Когато стопанката стана да долее вода и да сложи чайника на мангала, Зина прошепна, че Бериван не е тук, но не можем да си тръгнем без да се храним. В душата ми се надигна негодувание. Всеки път и навсякъде казваха, че я няма. Криеха я. Не искаха да я намерим. Кума в рода значеше позор за бащата на булката, богатство – за младоженеца и много синове – за баща му. Никой не би искал да я отмъкна с мен, както възнамерявах да сторя, а те сякаш четяха мислите ми.
- Женета е за каина ми, ще я видиш. Ама е надолу, нататък към другото село. Яж хляб първом, че после иди, там е, няма къде да иде.
Много странно но и подходящо ми се струваше да наричат свързаните с нас родственици но без кръвна нишка – каини. Като брата на Авел- Каин. Каинбаба, каинвалиде, каинбрадер – свекър, свекърва, шурей, етърва. Бериван бе дадена на брата на мъжа на тази жена което означаваше, че той е поне на възрастта на баща и. Присви ме.
- Една Бурани ще хапнем пък после отивай.
Жената внесе тепсия, картофи и се зае да ги бели и реже. Когато свърши ги поизплакна с малко вода, похлупи тепсията и я метна на мангала. За да се сварят трябваше да минат поне два часа и аз овесих нос. Зачудих се Ирис какво ли прави навън сам. Зина се бе отнесла нанякъде и се поклащаше ритмично върху юргана, седнала по турски. Въздухът бе изненадващо свеж. Нямаше и прашинка наоколо, въпреки черните, неасфалтирани пътища. Не се чуваше глъч, сякаш тук не живееха други хора.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...