автор: petia_bozhilova

Дона излезе от изхода на метро „Колумбия“ и примижа на яркото слънце. Още нямаше дванадесет, а големият електронен термометър на тротоара показваше 33˚ С. " Няма да го изчакам да стигне до четиридесет, забърза тя по улицата.
Вземам книгата от момчетата и обратно вкъщи, в леглото. Както вчера…Но преди това- обичайната " екскурзия" из Латинска Америка. Първо: площад „Доминиканска република“. Така…Сега нагоре по улица . От светофара- надясно по „Пуерто Рико“ Стигнахме и „Никарагуа“. Чудесно! Сега, обаче- по десния тротоар, под акациите, под сянката им ще стигнем до крайната ни цел- храма. Интересно, обаче, защо ли е така: уж сме в Мадрид, в квартал, табелосан в латино, църквата там отпред- гръцка, а всички наоколо разговарят на български?
Спря под дебелата сянка на една акация, извади от бездънната дамска чанта бутилка с минерална вода, отпи жадно и се усмихна иронично:" Съвземи се, Доне! Ще те види някой познат как вървиш по улиците и си говориш сама на себе си и ще си помисли…ясно е какво!Не, че ще бъде много далеч от истината!"
— За четири месеца купуваш замък, бе, човек!- каза провлачен мъжки глас.
Двама мъже я подминаха, забързани напред, следвани от натрапчивия мирис на скъп афтършейв. Единият от тях, по- възрастен, с четвъртито плешиво теме над едрия гръб, крачеше широко, без да се обръща. Другият, висок и слаб, почти момче още, подтичваше на лека дистанция след него, като въртеше неспокойно къдравата си като на агънце глава. Погледът на младока се плъзна жадно по нежната фигурка и краката му забавиха ход, но миг след това той се обърна напред и отново ускори крачка.
— Ох не знам!- изохка едната от жените, които се разминаха с нея, хванати под ръка.- Опитвам и с добро, и с лошо!...Вчера и́ звъня в един след полунощ и чувам една дандания, един кикот! Викам и́:"Стегни се момиче! Колкото пъти ти се обадя, те намирам или на огледалото в тоалетната, или в дискотеката!" А тя се захласва от смях:" Сега, мамо, съм в тоалетната на дискотеката!"
— Страшна работа!- поклати глава другата.- Те там се гледат сами, ние тук се ядосваме с чужди…Аз тази година на два пъти квартира сменям и сега пак търся за другия месец!...
Пред входа на гръцката православна църква Свети Свети Андрей и Димитър беше оживено, както всяка неделя преди обяд, въпреки голямата жега. От двете страни на широкия вход, през който непрекъснато влизаха и излизаха хора, бяха поставени две метални стойки с наредени по тях български вестници и списания. Е, бяха от преди няколко дни, но това нямаше голямо значение тук. Дона взе един брой на вестник Нова дума ,единственият, който се издаваше в Мадрид и се усмихна на момчето, което стоеше до стойката и търпеливо я изчакваше:
— Имам поръчка за една книга от книгопощата на вашия вестник. „Сърцето на природата“ от Петър Дънов.
— Да, да.- засуети се момчето.- В редакцията ми казаха. Ето, отделил съм я тук специално за Вас. Последна бройка е.
— И аз дойдох специално за нея." В противен случай не бих тръгнала в жегата."
— Заповядайте.
Чипоносо момиче с бяла платнена шапка с козирка сложи в ръката и́ малко цветно картонче."Меридент", прочете машинално Дона. Д-р Мери Закарян.Всички видове стоматологични услуги. " Прибра визитката в джоба си, макар че познаваше добре Мери и имаше номера на клиниката и́ в телефона си. "Скоро не ме е болял зъб. И затова все не намирам време да и́ звънна, да я чуя как е. Но утре, ако ми опре яйцето, както казва Велика, веднага ще намеря и време и желание!"
Входът на малката, иззидана с оранжеви тухли църква, беше отворен и от него я лъхна тежкият, упойващ мирис на топен парафин и тамян. Неделната служба не беше завършила и от вътре се чуваха напевните напеви на свещеническия тенор.
Дона влезе в малкото помещение, повлечена от потока хора, застана нерешително на края на опашката за восъчни свещички и веднага усети как челото и гърдите и́ се покриват със ситни капчици пот. Горещината и задухът тук, вътре, бяха нетърпими. "Ще издържиш, заповяда си тя и направи крачка напред с омекналите си крака. Щом си дошла до тук, ще запалиш свещичка пред иконата на Богородица!"
— Отче наш!- припя от амвона глас на руски език.- Ти, който си на небесата…
След малко гласът спря и почна друг, на напевния гръцки език.
Дона застана чинно зад единия от големите, кръгли свещници, пълни с пясък, в които бяха забодени запалените свещички, изкривени от топлината. Погледът и́ се плъзна по гърбовете и главите на хората, застанали пред дървените пейки от двете страни на тясната пътека и се спря върху иконата на Богородица с младенеца, която я гледаше тъжно отсреща.
— При теб съм дошла, Божия майко- прошепна беззвучно Дона и се подпря на дървената облегалка пред нея.- Да ти се помоля, макар че не са ме учили как и да поискам съвет от тебе…Да ми кажеш, ако можеш: какво би направила ти, святата и безгрешната, на моето място? Ако твоето желано и обично чедо не беше отишло на кръста, а беше разпънало на него теб?...И ако всеки ден забиваше нови пирони в сърцето ти?...И каква майка съм аз, щом сега стоя тук и си скубя косите, че не мога да върна времето назад поне с месец? Защото само аз и ти знаем колко много искам да изпратя на кръста другото, неканеното!
Хората, насядали на пейките отпред, станаха всички, сякаш подчинени на негласна команда, наведоха глави и започнаха мълчаливо да се кръстят. Жената пред нея, покрила главата си с тънък прозрачен шал, се закланя напред- назад като кукла, навита на пружина, без да обръща внимание на жегата и хората около себе си.
Дона плъзна поглед надясно и срещна очите на Исус Христос, който я гледаше от голямата икона от другата страна на олтара.
— И на Теб искам да се помоля.- впи пръсти тя в дървото.- Не за по- хубава работа…Не ми тежи да чистя дома на старата жена и да я къпя, щом така си решил. След като цял живот е израждала и къпала бебета, сега и́ се полага някой да и́ върне грижите! ..Не Ти се моля и за пари! Не, макар, че родната ми майка плаче по телефона, че хората в чужбина пари са направили, а аз…
Думите загорчаха на гърлото и́ като пелин и стомахът и́ се сви и запари, но тя не откъсна поглед от иконата:
— Не Те моля да ми вземеш болките, Боже! Само едно искам днес: върни ми сълзите! Че аз от години завиждам на тези, които плача! Защото те са изворче, което блика, а аз съм пресъхнал кладенец! И защото аз, прости ми, Боже, вече и родния си син не обичам, както преди!...
Хората пред нея седнаха, отново подчинени на негласната команда и дървените пейки изскърцаха под тежестта на потните, сгорещени тела. Дона остана права, впила пръсти в дървената облегалка, вперила сухите си, зачервени очи в безстрастното лице на иконата. Нямаше отговор…Тук нямаше кой да и́ отговори!
— Царят е гол!- извика нещо дълбоко в нея.- Съвсем го!..Крачи между нас по мръсните тротоари и рита с босите си крака празни бирени кутии! А ние, слепците, си мислим, че звънтят златните му доспехи!
— Извинете ме, моля!
Високата, симпатична жена на средна възраст, която и́ беше продала свещичките, се мушна пред нея, почисти със сръчни, обиграни жестове свещниците и пусна парченцата восък в една кофичка, поставена на пода, в основата на свещника. Дона срещна очите и́ зад дебелите стъкла на очилата. Спокойни и бистри, те сякаш не отразяваха светлините в храма, а грееха с някакво своя, вътрешна светлина!
Прозрението дойде внезапно, като морска буря, заля я през главата със солена вода и я обърна с краката нагоре. Царят беше тук! Тук, сред всичките тези хора, светъл като слънцето и добър като земята! Но някои Му строяха в себе си дворец, други Му събираха на две- на три колиба, трети Му предлагаха бунище. А мнозина идваха като нея на театър и не Му носеха нищо, само просеха милостта Му…
— Ето водичка!- чу се глас от брега.- напръскайте и́ лицето!
Вълната стихна и обгърна тялото и́ като гальовна, ласкава прегръдка. Дона потъна цялата в нея, мъничка и пухкава като младенеца от иконата. Кръстът се изгуби някъде зад тях, разбрал че е ненужен. Но дори и да се появеше отново, ръцете, които я носеха незнайно къде, нямаш да му я отстъпят!
— Сложете я тук, на пейката, на сенчица…Да повикаме ли линейка?
— Нет, не надо! Всё в порядке!
Ръцете се протегнаха, сложиха я да седене и внимателно подпряха главата и́ на облегалката.
Дона повдигна с мъка клепачи и впери очи в мъжкото лице, надвесено над нея. Високо, изпъкнало чело, извити руси вежди, големи, светли очи, които потънаха в нейните. Едра, мазолеста ръка, с изпъкнали по нея вени, докосна очите и́ леко, като птиче крило и отметна назад тъмните, влажни кичури, залепнали по тях. След това най- неочаквано скулестото, загоряло лице се надвеси над нейното, а пълните устни се свиха и духнаха на челото.
Тогава Дона заплака. Тихо, кротко, без страх, без гняв. "Не се срамувай, каза и́ ръката и започна да бърше сълзите и́. Да се плаче е хубаво! Вие, хората, не сте пресъхнали кладенци а чешмички! Красиви чешмички с фини, резбовани кранчета. Понякога някоя невнимателна ръка пренатяга кранчето и чешмичката, естествено, спира. Тогава просто трябва да се повика друга ръка, която да го завърти в обратната посока. Към водата."
— Добре ли си?
Младичкият съквартирант на Калоян, Делян, я гледаше загрижено, седнал на пейката от лявата и́ страна. Изправен пред нея, с дамската и́ чанта в ръце, стоеше друг младеж, дребен и мургав, с индиански черти на лицето.
Дона избърса с ръка мокрите си бузи, усмихна се виновно на младежите и се обърна към светлоокия исполин, седнал от другата и́ страна.
— Hola!- изтърси тя смутено.
— А я- Олег!- усмихна се широко мъжът, без да откъсне очи от нейните.- Значит, познакомились!


В „Максимус“ беше приятно хладно. Дона отбеляза доволна, че имаше малко посетители и любимата и́ маса в левия ъгъл беше свободна.
— Една Кока кола лайт, моля.- каза тя на момичето с таблата, което веднага се изправи пред нея.- Парче тортия със салата и бутилка минерална вода.
Облегна се назад на меката кожена облегалка, протегна с наслада отеклите ходила и притвори очи." Каква прегръдка! Аз наистина бях голичко бебе, видях пръстчетата на краката си!...Какво ли беше това? Регресия в минал век?...Или просто настоящ момент та лудост?"
Телефонът в ръката ú иззвъня и тя го вдигна с отмалялата си ръка.
— Здравей, момиче!- звънна в слушалката познат женски глас.- Помниш ли Мяо Син от влака за Торехон?
— Пчеличката Мая!- извика неволно Дона и усети, че се изчервява.- Извинявай! Така те нарекох тогава.
— Чудесно си го измислила! Имаш око за детайлите!...Но я ми кажи: как си днес?
— Защо точно днес?
— А, не знам! Ти ще ми кажеш! Аз просто усетих, че имаш нещо да ми съобщиш и се обаждам.
— Ами…Днес заплаках! За първи път от много години.
— Ей, че хубаво! Да знаеш само как се радвам, когато някой плаче така!...А защо плака?
— Защо ли?...Бях бебе, а след това…Не мога да ти го опиша, Мяо Син!
— Ето това е!
Гласът в слушалката замлъкна за момент, след това отсече:
— Ето защо е трябвало да ти се обадя! Ти ще го опишеш!...Имаш ли химикал в чантата?
— Д- да, имам.- изпелтечи объркано Дона.- Но нямам на какво да пиша!
— Как да нямаш!...Имаш тефтерче с адреси, вестник, книга, салфетки на масата! Ако е необходимо, ще използваш покривките, или плота на бара!
— Не зная какво…
— Започваш от това, което знаеш!...Хайде сега, чао, че се качвам на корабчето!
— Какво корабче?- зяпна Дона.
— Как какво? Това на Сена!
Ситното бип, бип в слушалката показа, че разговорът е приключил.
— Аз сънувам!- поклати глава Дона, но бръкна послушно в чантата, извади от нея черното кожено тефтерче и го отвори пред себе си. Две сълзи увиснаха на миглите като капчици роса, а черният писец закриволичи по празния лист:

И толкоз болки тръгнаха от мен-
Да търси всяка свойта билка.
Но всяка друга билка е намерила
И всяка се завръща в мен с надежда,
Че точно тая билка ти е нужна.
И вече в мен е пълно с билки, мамо,
Но от това не стават бoлките по- малко…
/Донка Калчева/
— Заповядайте!
Момичето сложи пред нея вдигащия пара омлет и чашите с вода и Кока кола и се усмихна с мила, неслужебна усмивка.
— Благодаря.- отговори машинално Дона, без да вдига очи от листа." Аз наистина сънувам! Или съм болна…Или луда!...Но каквото и да е това, дано никога да не оздравея!.
Протегна ръка, взе парчето тортия и го захапа като ябълка, без да обръща внимание на приборите. След броени минути чинията и чашите пред нея бяха празни.. Избърса пръстите си със салфетката, облегна се назад, въздъхна и притвори очи. Две нови сълзи се подадоха от ъглите на клепачите, но една невидима мазолеста лапа лекичко ги избърса. Дона отвори очи, сведе глава над тефтерчето и обърна нова, чиста страница:

Знам, че треперя. Недей ми придиря.
Ще спра.
Аз те намерих. В най- светлата диря.
От път.
Знам, че частен е случая.
По изключение.
И по ред.
Сякаш тръгнали на приключения.
А пък то- на гурбет.
/Донка Калчева/
Телефонът иззвъня отново и тя трескаво го грабна:
— Мяо Син, аз…
— Остави сега сина си!- прекъсна я гласът на Велика.- Ами вземи, та си ела в къщи! Че баницата е готова, а пък довечера ще дойдат едни испанци!
— Какви испанци?- преглътна Дона и се ощипа по бузата. Време ú беше да се събуди!
— Приятели някакви на бабата, дето я гледа Боряна. Семейство. Много искат да говорят с тебе! Казала им нашата, че чакаш дете и те- да помогнат!...как ú се карах, ако знаеш!" Ти луда ли си?, викам ú, вършат ли се такива неща , без да си питала жената?"
— Станалото, станало!- успокои я Дона.- Нека заповядат! Една лудост в повече днес няма да ми натежи!