автор: secret_rose

Животът е розовият етер в сърцевината на розата, а смъртта е аленото кадифе по листицата и.
Назад.
2006


Здравей читателю на тези споменни редове. Днес сядам, продължавам да пиша и неволно се обръщам към теб с благодарност. Защото ако ти си достигнал до тук, следвайки сърцето ми то аз ще намеря сили да стъпя нататък, да прескоча оковите на личните ми емоции, да се завърна и да се помиря, изписвайки на белия лист тихата думичка мир. Мир, със себе си. Ние можем да се помирим само с враговете си, а когато врагът е един – самият Аз, без помощ сме загубени. А помощта е неведомият път, незримото, влято в същината на всяко живо същество, което срещаме и докосваме, изразена в любов, съпричастие, тишина, а понякога просто прочит. Прочит на явното, който извършва и самият автор, изписвайки себе си, за да се види. Дори в моментите, когато красотата си тръгва и остава само дълбока, раздираща болка.

„Здравей, Франческа...
Светът е толкова малък... една прашинка е само. Подухвам я и тя се превръща в път, до теб.
Ние никога не сме се разделяли. Нима може прашинка да стои между нас, когато сме едно цяло сърце.
Ирис”

Гледах малкото листче а сълзите ми се изливаха поройно и не можех да направя нищо, за да ги спра. Беше толкова малко, откъснато от нещо - крайче на квитанция или вестник, ъгълче на тетрадка. Беше нарисувана земя, над нея – небе и една обърната роза. Сякаш бе поникнала от небето роза... и точно под нея скъпите думи, най-скъпите думи...
Джузеппе навярно бе подписал плика на писмото с „Франческа”, там под адреса и го бе отправил с надеждата да пристигне.
Целият свят се изгуби. Лицата наоколо се размиха, придобиха чужди изражения, подобни на каменните лица в Адъяман, които срещнахме по път за вкъщи. Огромни, мълчаливи стражи на безброй човешки тайни, останали завинаги скрити. „Не приличаме ли на тях на моменти” бе прошепнал G., загледан в една смразена мимика и бе извърнал очи към сияйното чисто небе, лишено от толкова явна твърдост. „Душите ни са такива, забити в пръстта, безкрайно студени вкаменелости”.

- Виж ги, дори не са ерозирали...
- Изглеждат вечни.
- Няма нито едно усмихнато лице...
- Но са спокойни.
- Уморих се да обикалям скали и да гледам руини. Заведи ме при живота.

Той за миг се бе замислил а после лицето му бе грейнало в щастлива усмивка, сякаш бе открил дълго търсен отговор, и бе прошепнал: „Ще вземем Ирис и ще отидем в Ъспарта при розите.” Спомних си онези безкрайни розови градини, обсипани с цвят. Маслодайните плантации на Турция, същите като в моя Казанлък, където от училище редовно ни водеха на бригада, принуждаваха ни да ставаме в ранни зори по тъмно, когато росата тежи като неръкотворен диамант върху кадифените листица и пълни пъпките им – ковчежетата, в които се съдържа божествения ароматен етер. ________________________________________

Розите в Ъспарта/Спарта:
Каменните глави в Адъяман:

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...