автор: nickyqouo

Цветовете са разпадаха на съставните си части. Светът се въртеше и приемаше странни и изкривени форми. Смъртта може би не беше много далеч.
Всъщност, както обикновено тя е на крачка зад гърба ти и почти те докосва по рамото с костеливият си пръст, докато острието на косата стърже грозно оголения и череп. Звукът е неприятен и наподобява стържене на вилица по порцеланова чиния. Побиват те тръпки и космите настръхват. Цветовете се разпадаха на съставните си части и смъртта вероятно беше много близо. Това вероятно не беше чак толкова зле, защото болката и агонията вероятно ще бъде по-лека за понасяне, отколкото самото и очакване. Скафандърът се въртеше в неконтролируема спирала и отнасяше космонавта все по-далеч в открития космос. От двете дупки в десния крачол на космическия му костюм – входна и изходна, със свистене излиташе въздух и кървави пръски които замръзваха почти веднага в студа на космическия вакуум. При всяко бясно завъртане около себе си в ескцентрично движение, космонавтът успяваше да види отдалечаващият се и размазан силует на кораба. Беше безпомощен и очакваше смъртта. Въздухът изтичаше бързо, скафандъра се стараеше да поддържа налягането вътре и вкарваше повече кислород, костюмът се бе издул като балон с четири стърчащи краища – ръчички и краченца. Но дупките си оставаха дупки и животът бягаше навън под формата на струя въздух в безкрая. Движенията му бяха много затруднени, космонавтът можеше да отвори визьора и смъртта да настъпи бързо, но все още се колебаеше. Беше сам. Нямаше кой да го потърси, дори и да имаше, времето бе съвсем ограничено. Страхуваше се от мъчителните мигове в които нахлуващият космически мраз, липсата на въздух и вътрешното налягане на тялото му ще превърнат човешката машина в парчета замръзнали кално-кафяви останки. Балонът в който се бе превърнал костюма щеше да спада постепенно с намаляването на въздуха в резервоарите на гърба му и тогава щеше да се движи по-лесно и можеше тогава да опита нещо, но…….какво ли? Беше дезориентиран и уплашен, болката в крака добавяше още към проблема. Реши да се стегне и да приеме съдбата като мъж, без хленчене и осиране. Каквото има да става ще стане. Опита да успокои дишането си. Затвори очи защото разпадащите се цветове и въртящите се в безкрая далечни звезди го изтощаваха. Затвори очи и опита да си припомни нещо хубаво преди неизбежния край. Да, ето го вечното синьо-зелено м….. . Космосът беше на друго мнение и не му даде такава възможност. Дуууп! Ръбат космически камък летящ със скорост над десет хиляди километра в час премина през скафандъра и тялото му. В дупката където преди части от секундата имаше гръдни брони, слънчеви батерии, маркучи, газопроводи и десетки други части и възли, а под тях масивен гръден кош с пълен комплект човешки органи, сега зина назъбена и неравна дупка в смачкана останка от скафандър, през която се виждаха безброй звезди, обвити в малко изтичаш газ и червеникаво облаче кървави пръски. Камъкът продължи да се премята по своя безкраен път през пространството със съвсем малко по-ниска скорост. Щеше да запомни тази среща, защото може би в следващите няколко хиляди години няма да попадне на нищо интересно по пътя. По повърхността му може би бяха останали някакви частици от живата плът, които без друго бяха замръзнали веднага. Спомен от срещата.
Бе изминало много, много време през което дори някои слънца бяха угаснали и други се бяха родили, а ръбатият космически камък не бе срещнал нищо и никого. Беше отчаян и сега бе попаднал в плен на гравитацията на тази планета с рядка атмосфера. Удари се в някакъв океан и се разпадна. Край. Океанът обаче беше топъл, а някои от частите на камъка носеха замръзнали спомени и вероятни изненади. Вълните се блъскаха с рев в мазни черни скали под изгрева на червено слънце. Светлината се пречупваше и се разпадаше на цветове.