автор: secret_rose

Най-красивата нощ.
Гората на елфите, 2006


Нетърпеливи да вкусим от новото преживяване поехме бързо назад до входа на парка, където мустакат мъж раздаваше палатки и спални чували на туристите. В онази година все още бе възможно да се премине целият парк и дори да се пренущува в него но днес има категорична забрана за нощувки. Палатките бяха свършили. Взехме само малка раница с манерки и няколко сандвича, крем за спешна помощ срещу ухапвания, ножче и два дъждобрана, извадихме от колата по един пуловер и тръгнахме. Невъзможно е да опиша с думи всичко, което видяхме по пътя... Спускахме се и се изкачвахме по ръбести мокри скали, провирахме се през заплетени лиани, търкаляхме се по тревата или пъхахме любопитни носове в тъмните пещери, покрити със завеси от гъсти растения. Успях да изгубя едната си джапанка и се върнахме да я търсим а после скъсах другата и съвсем като във филм изправих глава смело и тръгнах боса. Вечните кубинки на G. Бяха твърде тежки за мен но и така се чувствах отлично. Освен красотата наоколо не виждах и не усещах друго. Парка обаче край нямаше и когато слънцето смигна сънено за последно и клюмна зад планината ние все още не бяхме стигнали края му, нито имаше камили и камилари насреща. Продължихме да вървим под светлината на малко туристическо фенерче а мократа гора спусна върху ни паяжина от странни и непознати звуци. В сърцето ми от някъде се прокрадна страх...
- Къде ще спим...
- Някъде, ще видим къде. Спи ли ти се вече?
- Не, но... как ще продължим в мрака?
- Както до сега.
- Не те ли е страх? Тук има диви животни, има змии...
- Природата никога не наранява, ако не усеща заплаха.
- Боже, като във филм сме. Само дето нямаме право да палим огън.
- Да, забранено е. Не се страхувай, всичко е наред.
- Ще вървим до селата ли? Къде свършва тази гора!
- Меги, успокой се. Тук е по-хубаво от селцата, а и нощем камилите спят. И магаретата спят, и хората. Затова и ние сега си лягаме.
Той огледа наоколо с фенерчето, разбута шумата пред един камък и хвърли раницата на земята. Обясни ми, че няма да влизаме в пещерите а просто ще се подпрем тук и ще мълчим. Изядохме сандвичите, напъхахме се в спалните чували и се притиснахме един до друг в тъмното на нощта.
Минутите падаха бавно, като тежък живителен дъжд. Тежката тишина бе прорязвана от незнайни крясъци, после отново задавяше сетивата. Когато бе най-дълбока от някъде изневиделица забълбукваше гърлена песен на същество, което на сляпо не можех да оприлича на нищо познато; тихички скърцания съвсем до мен ме стряскаха а заслушвах ли се, извикваха потоци любов в сърцето ми. Нощем в гората всяко трептене е мъничка вселена, всеки звук е връзка, видимото с невидимото се сливат и плисват в чудни експлозии, непознати за човека от светлото. Мислех за света на слепите хора, за чудния свят на звуците. Нетренираното ми ухо долавяше само частички от прекрасната незримост на живота, за която в ежедневието си не намирахме време. До момента не знаех какво може да означава звън под звездите в полунощ , нито бях чувала как се откъсват и падат листата, как дишат малките същества далеч от човешкото зрение и от къде поемат смелост и сила да живеят. Взирах очи в непрогледния мрак нагоре, търсейки светлината на небесните фенери и ако зърнех блещукането на звездица между листата на дърветата бързо затварях очи и опитвах да я чуя. Оскъдната светлинка на нощта не бе предназначена за мен, но можех да почувствам позволението и да проследя танцуващото и спускане надолу, където я очакваха хилядите, за които аз, човекът, дори не мислех. Съзерцавайки дивния невидим но толкова реален свят усещах колко много съм нищо. А когато луната се издигна и пръсна меко сияние над гората, очерта сенките на дърветата и шмугна помежду им въображаемо движение, две сълзи се отрониха от очите ми и запариха с най-топлото усещане на съпричастие и радост. Сякаш седях тук не заради каприза ми да разгледам пищната гора до края. Сякаш нечий тих гласец ме бе поканил да я изживея, истинска, такава, каквато е извън съзнанието на човека – тайна. Страха се изпари щом прекъснах мисли, опасения и съмнения кой броди в тъмното зад онези дървета насреща. Направих точно каквото ми беше казал G. – седях и мълчах. Мълчах и отвътре, толкова, колкото бе възможно когато си изпълнен с невиждан възторг. И постепенно се отпуснах надолу към покоя на сетивата, съпровождана от нежния оркестър на нощните горски звуци, докато сънят не ме обгърна напълно.
_______________________________________________________

Клипче на турсити, уловило мъничко от звуците и вълшебството:
http://www.youtube.com/watch?v=7KsVbWOgAB4

Водопада Дюден:
https://www.google.com/search?q=D%C3%BCden+%C5%9Eelalesi&hl=tr&gl=tr&biw=1275&bih=633&sei=dchyT5DWEMLU0QWC2JzgDw&tbm=isch

Водопада Манавгат:
https://www.google.com/search?q=Manavgat+selalesi&hl=tr&gl=tr&biw=1275&bih=633&sei=QNVyT86lNsmx0QX28vXoDw&tbm=isch

Димчая:
https://www.google.com/search?q=Dim+%C3%87ay%C4%B1&hl=tr&sa=X&gl=tr&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&ei=mcxyT9TPA8Gq0QWO352UBA&ved=0CDYQsAQ&biw=1275&bih=633

Интересни снимчици от друг пътепис:
http://www.motosiklet.net/forum/etkinlik-gezi-fotograflari/4150-iki-naked-akdeniz-yollarinda-2500-km-2.html

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...