автор: secret_rose

Каш, Есмер Баба и гората на елфите – Куршунлу шелалеси.
Турция, 2006


Нарича се още Хабесос или Антифелос, малкият бял полуостров между Кария и Ликия. Тук хората се обличат в бяло, по кирпичените дувари край пътя шаренеят подпрени изписани колела от каручки а тесните калдъръмчета изливат водопади розови азалии, нацъфтели сякаш от самия камък та чак до горе, до връхните тераси под покривите. Някоя стопанка поглежда пък плисва кофа студена вода пред къщи, протяга кръшен поглед към кайвенето с насядали мъже, замята оголен глезен и се скрива от жадните им очи. Тихо е като в Храм и даже кучета не лаят ни заран по тъмно кога рибарите идат от към брега с натоварени, покрити със сини найлони колички с прясна риба, ни в обедната мараня на сънения Южняк. По пладне само дечурлигата подвикват след продавеца на елмалъ татлъсъ – лъскавите червени захарни топки дето кара всеки ден от памукчийницата в края на махалата. Лимонадената количка с бакърен покрив и котлонче колкото да побере джезве нощува направо на пътя. Че върволицата сини мъниста го пази ще ти рекне всеки минаващ пък ще пусне парица в някое от калайдисаните и канчета, окачени по тенекията . Есмер Баба, получил името си повече от трайния слънчев загар дето бута количката по цял ден край брега, ще надигне глава изпод кашоните и черджето, ще кимне за благодарност а хване ли погледа някому, ще скокне пъргав като младо яре да му свари кафе или изцеди два сладки лимона и ще заразказва ей от онези вечните приказки за Кель Олан и Несреттин Ходжа. Човешка приказка и някой да знае да слуша и чува му трябва на него а на мен той ми стигаше и артисваше, изпълваше раните ми с дъхавата свежест на земята и морето и смълчаваше непокорната ми душа. Пазих го дълго в съзнанието си преди да взема калема и да го впиша в пъстрата история на живи и мъртви в този роман, преди да успее да го похаби вятъра на времето ми. Бремето на годините тегнеше по гърбината му на прост селяк, чийто живот бе преминал в извивката на малкия полуостров и щеше да свърши тук, без да му донесе нужда да види света отвъд планината, да познае извора на новия свят или студа на далечния. А мъдростта му ги задминаваше и стигаше чак вселенските тайни за видимо и невидимо, скрито и явно.
- Защо ми е дом, чедо, какво мога да скрия в него от очите на Бога. Аз даже шапка нямам. И да имах, моя ли щеше да е.
- Ами количката?
- А, количката. Каймака и кюпюка не са от мен, ни за мен.
- А имаш ли деца...
- Всичките са мои.
- А невяста?
- Зададе ли се сватба, калесник съм.
- Ами любовта...
- Ех, дете. Кравай се пече от първото мливо. Хляба е за раздаване.
В Каш оздравях. След пеперудите и бялата тишина на това място в мен не остана ни една свивчица болка. Попивах всяка ивичка сол, засъхнала по камъчетата на плажа, всеки литнал с ветреца цветен аромат или песните на момичетата вечер, стигащи чак до звездите. Денем седях на сянка край Есмер Баба и го слушах, вечер списвах страничките на тефтера и дълго гледах розовеещото небе как тръгва надолу по склона на баира и търкулва слънчовата си пита към съседна Гърция. „На Еленския връх още е светло” записах в последната вечер тук, прибрах молива и се сгуших между чаршафите и меката им прохлада, а на сутринта, когато петлето от съседската къща ми напомни, че сме пътници, с мирно сърце помахах за сбогом. По пътя от Калкан до Алания на всеки ъгъл имаше старинни крепости, антични градове или амфитеатри, арки и скални манастири, вкопани в скалите и земята църквици или стари тюрбета, но аз вече бях тиха отвътре. Не копнеех да ги превзема или настъпя, не исках непременно да знам. Заваля ни дъжд – пороен и пълен, и с песен зачука по стъклата на автомобила. И тогава, в минутките на отдалечаване от пеперудения рай и приближаване до себе си, написах своето първо стихче на турски:

В жуженето на лятната гълчава
или в пороя на небесната вода
частичка от дъха Ти разпознавам.
Какво съм аз - живот, тъй вкаменен,
посипан от небесното решето
върху земя, тъй ничия, и моя.
Захвърлям шапката си
и поемам Ден,
изпълнен с нереална светлина.
И ражда се в сърцето ми Покоят.

Към обяд наближихме Манавгат и до Анталия ни оставаше малко. Вече мислех за Ванесса и ми се искаше по-бързо да я прегърна. Мъжа ми обаче отби колата и ме покани да похапнем. Виждах гъста гора нагоре зад пътя а насреща ми две камили бяха полегнали мързеливо под слънцето и лениво предъвкваха. Пресякох улицата, приближих едната и две ръце ме подвигнаха да я яхна. Стреснах се, но животното бе обучено, бавно се изправи и ме заклатушка напред към входа на някакъв природен парк. Видях, че мъжа ми се разплаща с човека, водещ юздите и вади фотоапаратчето. Всичко се случи изведнъж и насън някак, не може да беше реално. Камилата ме отнесе до дървени камелии, сковани в края на алейката, приседна за да мога да сляза и си тръгна с камиларя.
- Продължението на разходката – после.
- Какво има там? – посочих зеленината в далечината пред мен, но G. Само се усмихна и не каза нищо.
_______________________________________
Каш:
https://www.google.com/search?q=Kas%2C+Antalya+-+tarihi+yerleri&hl=tr&gl=tr&biw=1275&bih=547&sei=ZX5xT7jtIIqe0QWQjMz8Dw&tbm=isch

Куршунлу шелале:
https://www.google.com/search?q=kursunlu+selalesi&hl=tr&gl=tr&biw=1275&bih=547&sei=bKZxT568IoLM0QWP0_wJ&tbm=isch

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...