Беше единадесет часа вечерта.
Време когато деца и тия,които са като деца спят невинен сън.Имаше и такива, чиито грижи и тревоги пропъждаха съня им.Те щяха да осъмнат с отворени очи, докато амбициозно крояха планове кога да подменят старите керемиди на къщата в село,кого да прецакат, за да натрупат пачка, с какъв маньовър да спечелят благоразположението на шефа и да подложат крак на
неудобен колега ,откъде да намерят пари за обувки на децата и колко ще им струва поредната среща с любовницата.
В тоя миг по света се раждаха деца, гангстери и наркобарони в спор за територии се избиваха взаимно,милионери се плацикаха в златни вани,съзаклятници обсъждаха държавен преврат,обираха банки и магазини,а проститутки обслужваха поредните си клиенти...Светът твореше живота и го преживяваше.Нищо ново под старото небе.До болка познати човешки истории с нови изразни средства и нови представи.
Беше единадесет часа вечерта.
В един панелен дом, в малка кухня, банално обзаведена, на три стола около кръгла маса бяха седнали три човешки същества. В тая епоха панелните жилища бяха нещо обичайно, типично и до известна степен се считаха за модерни. Кухните в тях бяха малки,но това с нищо не помрачаваше живота на притежателите им.На единия стол седеше момиче, младо и много красиво.Имаше зелени очи, решителни,разсърдени,гневни.Правилен гръцки нос, добре оформени и леко повдигнати вежди, плътни и изваяни устни и чиста кожа с цвят на мляко и съвсем малко какао.Косите му бяха тъмно кестеняви и леко чупливи.Високо и стройно,със съвършени пропорции и безупречни форми , грациозно.Беше облечено спортно,по хлапашки раздърпано и развлечено.На втория стол седеше жена на средна възраст.Тя беше майката на момичето.Масивна,по-скоро пълна, отколкото дебела. Излъчваше сила.Симпатична,с приятна външност.Но за майките е по-добре да се прави не толкова физически,а по-скоро психологически портрет.Тая майка обичаше до полуда момичето си.Толкова ,че беше готова да даде живота си за него.Това беше болезнена обич.Винаги когато любовта е безгранична, причинява болка.Превръща се в товар,който трябва постоянно да се носи.Майката винаги е разкъсвана от противоречия.Тя желае най-доброто на детето си,мечтае то да е безкрайно щастливо,но има свои представи за щастието му.А тия представи се разминават с представите на детето.Любящата майка почти винаги се съгласява с изборите му,но вътрешно страда. От позицията на житейския си опит предугажда грешките и разочарованията,които ще му донесат те,но е принудена да заключи всичко дълбоко в себе си,за да е щастливо то.Тя дотолкова е потопена в тая своя безгранична любов,че и се иска детето й винаги да е до нея, въпреки че осъзнава неизбежността на неговото съзряване.Знае че един ден ще я напусне , поемайки свой път.Но докато е при нея го ревнува.Даже от вятъра,който го докосва, от слънцето,което го гали...На най-дълбоко ниво в съзнанието си тя вижда или по-скоро предугажда предстояща загуба във всяка похвала и във всеки упрек отправени към детето й от някого.
Беше единадесет часа вечерта.
Жената беше подтисната и разтревожена.И въпреки силата си изглеждаше неуверена.В погледа й насочен почти само към момичето се четяха смесени чувства.Молба,настойчивост,страх,обида,нежност и какво ли не още. Колкото повече гледаше към него,толкова зелените очи на момичето ставаха по-отчуждени и мрачни.
На третия стол седеше мъжа. Беше около годините на жената.Слаб и жилав, с лице, върху което бръчките по челото и около устата говореха за преживяни недоволство, гняв и презрение.Имаше прошарена, късо подстригана коса, черни присвити очи леко дръпнати в ъглите и с остър поглед ,правилен нос и ямка на брадичката си.Тънките устни подчертаваха самочувствие и надменност.
Беше единадесет часа вечерта.
Отначало цареше мълчание.Първо заговори момичето:
- Трябва да поговорим по един важен въпрос. Казала си на Златан,че искаш да правиш бизнес само с него,но не и с мен, защото аз съм била само една пикла.Можеш ли да ми разтълкуваш думите си,че нещо май не ги разбирам.Може ли майка да говори така за детето си и то зад гърба му?!Трябва да ти кажа,че доста време търпях номерата ти,но тая вечер се изнасям при него и те оставям сама!
Почувствува думите му като шамари. Изуми се.Трудно й беше веднага да преглътне цялата информация,защото беше абсолютна лъжа.Почувствува се залята с нечистотия,но трябваше да се съвземе.Нямаше време.Трябваше да намери сили. Колкото и да мразеше оправданията,налагаше се да си бъде адвокат. Да защити майчиното си достойнство,единствено за да върне вярата на момичето си в нея.Не знаеше защо го направи,но първата мисъл,която дойде в съзнанието й беше да се обърне към Бог.
- Всичко това прилича на съд,в който вие вече ми четете присъдата и затова призовавам Иисус да присъствува тук тая вечер на тоя разговор и Той да отсъди коя е истината!
Беше малко след единадесет часа вечерта.
Всяка клетка в нея трепереше от негодувание и болка.Да бяха я убеждавали,че всичко това ще й се случи , не би повярвала.Толкова много доверие имаше до тая вечер в хората.Никога не беше имала явни врагове.Не беше видяла нищо лошо от никого,където и да беше работила,с когото и да беше се срещала и общувала.Това й даваше основание да вярва в почтенността . Познаваше тоя Златан донякъде,но не би се усъмнила ,ако всичко това сега не се случваше.Обърна се към него:
- Кажи кога съм говорила така за детето си пред теб?! Не ти ли е неудобно да ме гледаш в очите?! Какво целиш с тая лъжа?!
Гласът й хрептеше от вълнение,а гърлото й пресъхна.Очакваше той да се изчерви,да се смути и да признае лъжата.Даже все още наивно вярваше,че истината ще излезе наяве.Нищо подобно не се случи. Погледна я в очите:
-Това не е лъжа.Ти изръси това веднъж когато Ася я нямаше.Предложи ми да правим бизнес и каза точно това,което тя сега ти цитира.Нарече я пикла и аз бях шокиран...
Говореше спокойно и звучеше убедително.Нито един мускул на лицето му не трепна.Черните му очи я пронизваха дръзко и нагло,но там някъде в дъното им тя забеляза прикрития страх.Мъжът беше жалък.Беше толкова жалък,че неволно го съжали.Но още повече съжали детето си. Беше повярвало на един подлец,който не подбираше средства за да го спечели за себе си.Златан беше на четиридесет и шест години,а момиченцето й само на осемнадесет и беше още ученичка в последен клас на гимназия.Току що навършила пълнолетие, съветвана и насърчавана от него, Ася ставаше все по-недостъпна и независима.
Жената се обърна към момичето:
- Значи ти избра да вярваш на него,а не на мен.Защо?!Знаеш,че не съм те лъгала никога досега.Кажи ми тогава с какво загубих доверието ти?!
Беше дванадесет часа през нощта.Новият ден започваше.
Погледите им се срещнаха.Нейният и неговият.И двата решителни,и двата правдиви.Всеки носеше в себе си истина. Своята истина.Но и двете истини бяха илюзии.Тая на момичето ,че вече е голямо и никой няма право да се изпречва на пътя на неговото щастие.Че родителите са длъжни да се грижат и отглеждат децата си. Да се съгласяват с тях и да прощават всичко,но децата не са им длъжни със нищо.То имаше основание да мисли така от върха на своята младост и неопитност. И в мислите си беше невинно,защото не осъзнаваше сложността на човешката природа.Не знаеше,че любовта в човека е ревнива,страхлива,пропита от егоизъм...Тя желае и се бори да подчини,да притежава,да получава и отнема , да лиши.И всичко това, за да е щастлива.Но не беше.Защото пътят на щастливата любов е друг.Той минава през великодушието,смелостта,свободата,саможертвата и щедростта.А това рядко се осъзнава и още по-рядко се осъществява..
Теоритично момичето беше право,но в живота се получава винаги друго. Той е пълен с парадокси...След години щеше да осъзнае, да преживее, да научи истината,но сега беше едновремено щастливо и нещастно в своето невежество.
Истината на жената беше сложна и противоречива.Цялото й детство премина обременено от родителска любов, щедра,но тиранична.Това в миналото й причини неприятни преживявания и разочарования.Те и до днес събуждаха болезнени спомени,а в душата й тъга.Лишаващата я от свобода родителска обич я накара да помъдрее преждевременно. Научи я каква не иска и не трябва да бъде към детето си.Беше си обещала да му подари цялата свобода на света, за да е щастливо. Да не го задушава със забрани и изисквания.Да му даде шанс да прави изборите си в живота.Но се оказа,че любовта към свободата е безгранична.Тая,която даде на момичето си се оказа малка дробна част от безкрайното цяло на неговата представа за свобода.То беше ненаситно.А тя започна да се измъчва от угризения.Мислеше ,че е широко скроена,но детето й непрекъснато с думи и постъпки й напомняше,че кройките й не се побират върху материята на живота.Мислеше си,че му дава свобода ,за да се чувствува щастливо,а то й казваше,че е егоистична майка,която мисли само за удобството на душата си.Все по-често се питаше къде е истината. Започна да се съмнява в себе си.Губеше почва под краката си и това я направи слаба и колебаеща се.А децата имат безпогрешен усет и усещат това от километри.Момичето й започна само да заграбва територии от необхватната свобода. Тя заета с изхранването на две гърла все по-често развяваше бяло знаме в обособилата се битка, за да съхрани любовта му към нея.Процесът стана лавинообразен,неудържим.Опитваше се да проследи живота му отстрани, доколкото е възможно,да дава съвети и все по-отчаяно го обичаше...Тогава се появи Златан и всичко окончателно се преобърна.
Беше дванадесет часа и тридесет минути.
Любовен роман между седемнадесетгодишно девойче и четиридесет и четири годишен мъж. Семеен,баща на синове по-големи от Ася.Събитията се завъртяха главоломно.Тя за първи път не можа да се справи.Два живота като две дървета вплели клони едно във друго. Нейният и на дъщеря й.Наклони ли се едното,опита ли се да се изтръгне, помита и другото и то рухва.Жената осъзнаваше,че това беше края на една агония и началото на дълъг кошмар.Нямаше нищо друго освен това дете.То беше нейното богатство,нейната благословия,нейният живот.Бяха дошли да опустошат душата й и да отворят вратите на ада.Защото какво щеше да бъде тя без своето момиче?!Сянка,пропукан съд изхвърлен на бунището...В тоя миг се нуждаеше от милост,от тяхната милост...Но знаеше,че са безмилостни.
- Аз вярвам на Златан,но дори и да лъже вече съм решила.Събирам си багажа и отивам при него.
“Дори и да лъже”.В дванадесет часа и тридесет минути през нощта една истина беше станала заложница на любовта и беше убита.Жената мислеше,че я познава,но вече знаеше,че има различни любови.Тая на детето й беше нежна ,всеотдайна ,вярна ,но от наивност беше оглушала и ослепяла.
-Махай се от дома ми!Веднага! Изчезвай и повече да не съм те видяла!
Изпита неприятно чувство от самата себе си.Кога е било да гони някого от дома си?!. Винаги се гордееше,че е посрещала и изпращала толкова много роднини,приятели,колеги,даже случайни познати и напълно непознати.Гощавала ги е,обграждала ги е с внимание,уважавала ги е.А сега гонеше човек.Беше от отчаяние,но се случваше.Това вероятно късаше и последната нишка между нея и детето й..
-Ася,аз ще те чакам долу.Събирай багажа си и тръгвай.Ти повече нямаш работа тук.
И той беше мрачен,въпреки тържеството на победител,което изпитваше. Многото отрицание , сегашните страхове и неизвестността от бъдещето го лишаваха от усещане за щастие.Освен това беше засегнато и човешкото му достойнство.Гонеха го,а това беше унизително.Нямаше основание да се чувствува удобно в кожата си.Отчасти на съзнателно и отчасти на подсъзнателно ниво знаеше,че това,което върши, независимо от подбудите е грозно.Понесе намръщената си физиономия и излезе.
Момичето влезе в стаята си и започна да събира багаж.Жената го последва.Все още не й се вярваше,че всичко това се случва.Осъзнаваше реалността,но се надяваше да е кошмарен сън , всеки момент да се събуди и сънят да изчезне...Но нищо такова не ставаше.Вече не се срамуваше да се помоли.Вярваше,че момичето й я обича,че дълбоко в себе си е мило същество и може да размисли.
-Ася,моля те,не го прави!Не тръгвай! Остани поне докато завършиш учебната година.Така може да пропадне...Тук имаш всички условия...Не ме напускай!Какво ще правя без теб?Обичам те много!!Не знам дали ще го преживея!Не ме убивай!Моля те,моля те,моля те!
-Не се и съмнявам,че и без мен ще си живееш добре!А и на мен ще ми е хубаво.Ние отдавна бяхме решили да сме заедно.Исках да си завърша годината, да се дипломирам и тогава.Но ти не миряса.Трудно те понасям вече.Омръзна ми да правиш драми.Не разбра,че това си е моят живот и както искам,така ще си го живея.Няма какво повече да ме убеждаваш,не се напъвай.Всичко е окончателно.Остави ме спокойно да си събера багажа.
Напълни две големи чанти с дрехи.Взе и кучето. На входната врата се спря и се обърна към нея:
- Сърби ме корема дали ще си жива или умряла.И да не си посмяла повече да ме търсиш!
Това беше всичко.
Беше един часа през нощта.
Изминаха две години и половина.Жената едва успя да оцелее след преживяното.Нямаше ден,в които да не мисли за момичето си.Мъката я разяждаше.Все се питаше:”Защо?!Защо точно на мен се случи това?!”Не намираше отговор.Нямаше логично обяснение.Като филмова лента превърташе миналото,изследваше го,преценяваше го,за да открие вината си..Всеки ден сграбчила едно разпятие се молеше, мокрейки го с безкрайни сълзи.Нещо в нея умря...Осъзнаваше колко велико,но безсмислено е това страдание.Болката кървеше като рана.Не я чувствуваше само в съня.Нямаше кой да я разбере и кой да й помогне.Съчувствуваха й,но това не носеше нито облекчение,нито утеха.За да не полудее си взе наемателка- едно младо момиче.Да й бъде компания и да се теши с него.Случи се добро и обичливо.Станаха приятелки .Но никой не можа да запълни празнотата й.Ася беше всичко за нея.През тия години не беше я чувала,не беше я виждала,даже не беше я сънувала.Все едно никога не беше съществувала или беше вече умряла.
Една вечер телефонът извъня.Вдигна слушалката.
-Майко,какво правиш?
Беше тя.Въпросът й прозвуча толкова невинно и нехайно,сякаш до вчера са били заедно.Сякаш нищо не беше се случвало.Всъщност дъщеря й имаше право.Когато миналото е болезнено то трябва да се подмине мълчешком.Трябва да се забрави,да се отвори нова,чиста страница в живота.
-Добре съм,моето момиче.Ти как си?
-И аз съм добре.Майко,много искам да си дойда с малката да се видим.
-Елате си,ще ви чакам!
Опитваше се да звучи спокойно,но се вълнуваше много.Един миг и животът отново придоби смисъл.Беше щастлива и изпълнена с очаквания.
Слязоха последни от влака.Дъщеря й все така красива и крехка,а с нея и едно мъничко момиченце с дяволит поглед и татковата трапчинка върху брадичката.Прегърна ги,целуна ги и си помисли:”Дано дъще,твоята дъщеря никога да не ти причини това,което ти причини на мен!Пожелавам ти го от цялото си сърце! И дано никога да не причиниш на себе си това което аз си причиних!”