автор: secret_rose

Сиде, любов моя
2006

От часове седяхме на празния плаж върху белите шезлонги и гледахме нощното море. Луната бе кръгла като светеща монета и хвърляше меки отблясъци по водата. Фенерче, празни бирени кутийки, торбичка с мидички и везан шал, който по-рано днес си купих на една руска сергия, няколко мъниста от скъсаната ми седефена гривна и топлите пръсти на G., заровени в пясъка до моите; животът можеше да бъде побран в шепа форми и да е напълно достатъчен. Нямаше друго място на земята, където да чувствам толкова пълнота. Това бе от онези моменти, в които времето спира и не ти се иска да се обръщаш назад за да видиш къде се е загубило. Само се наслаждаваш, че наоколо съществува нещо, което да осмисли липсата му.
През годините не веднъж се питах искам ли да изоставя другия свят и да остана тук завинаги. Близо до старите лодки, свити срамежливо в сянката на модерните яхти на котва около мостика, в тесните ивици пясък, втъкани сякаш от майстор на килими между чудните силуети на каменните къщици с дървени чардаци и ситния крив паваж, стигащ почти до водата. Издадените напред скали, под които не веднъж се бяхме крили в малките часове на нощта, не заради някаква забрана а защото тази земя извикваше палавите хлапета в нас и тръгвахме да търсим приключения, потънали пиратски съкровища или себе си. Тук на здрачаване, когато глъхнещата песен на морето пригласяше напевно на чайките душата ми се въздигаше в неустоим копнеж да се прелее и да поеме поредната вълна на вечността.
Спомням си първата среща със Сиде, никога няма да я забравя. Както и двете стаи в обраслата с бръшлян стара къща, които наехме след няколко изпълнени с пиянски шум нощи в хотела на бай Неджо, обърнал семейния бизнес в платформа за лично забавление след развода с холандката, за която бе женен цели 30 години. Жената от зелената къща ни даде ключовете със смигване и поглед, в който се четеше несъмнено съпричастие и си тръгна без да пророни и дума. Вътре намерихме скърцащо дюшеме, продънено канапе с лъскави инкрустации и изтъркана тапицерия и един вграден долап с няколко стари юргана в него. Тогава се смяхме от сърце на късмета си да попаднем в едно от най-луксозните кътчета на света и да няма къде да седнем и да опънем нозе, после отидохме до пазарчето за цветя, купихме бяло цъфтящо мушкато в керамична саксия и го сложихме до дивана. Вечер разпъвахме юрганите на пода, отнасяхме саксията до стената и брояхме звездите през прозорците без пердета. Целият ни багаж онова лято се състоеше от общ сак с две хавлии, бански, едно шарено парео за мен и чифт тениски за него. Когато си облечен отвътре и отвън с любов значимите за другите хора неща като красиви мебели, облекло или накити, пищни блюда и вещи остават незабележими, почти невидими и ненужни. Дори ти самият се размиваш неусетно в дъгата от усещания и ставаш едно с Якамоза, солта по морската пяна и въздуха, който любимото същество до теб диша за да живее.
Нашата любов бе от онези, които пропускат битовите неуредици, бавно и несигурно побеждава неопитността и слива телата, така както неусетно се доближават душите, не оставя потни отпечатъци по завивките а дълбоки трайни резки в съзнанието и не ражда а заличава - стари белези от човешко докосване, болезнени драскотини или страдание, дори радост и доволство. Безразсъдна и нескончаема, подобно стихията на морето в дъжделивите дни, които безгласно благославяхме заради ритмичното потропване на капките по покрива и възможността да сме себе си, без да мислим за наемателите на етажа над нас. Горещината и лепкавия въздух само подсилваха усещането за изгубване и разтваряне в другия а в хладните мокри утрини, когато наситения аромат на жасмин и екзотично-горчивия полъх на крайбрежния ветрец пронизваха сетивата ни до разпадане, закусвахме под навеса на терасата с вълнено одеяло върху коленете само резен хляб и парче топено сирене, научихме, че очите на другия са вратичката, през която в сърцата се влива безкрайното обаяние на света. Светът, чието име запечатахме с тези четири буквички - Сиде. И щяхме да се връщаме тук като завръщане в себе си всеки път, щом слънцето се изкачи толкова на високо, че стане недостижимо.
На езика на местните хора Сиде означава нар - символ на изобилието, нишан за берекет и късмет. Града съществува от времето на хитите. Шест века преди Христа е бил наричан Лидия, после Перс, Искендер а най-цъфтящите дни тук са били от 1 до 3 век с римляните. Безкрайният амфитеатър, с места за над 15 000 души, където през годините гледахме не една постановки, дългата върволица колони, особените бели постройки, били някога домове, галериите, камъните, плочите и фреските, всичко в Сиде бе вълшебно. И храма на Дионис - най-почитания Бог тук, за който се разказват безброй приказки и легенди. Една от онези, с които грижовните баби приспиват внучетата си вечер е за детето, родено от земна жена, силна като богиня, избранница на самия Бог баща, който никой човек не познавал и не смеел да погледне, за да не изгори. Раждането на Дионис поставило началото на нова ера на земята - ерата на пробуждането, и от там насетне всеки роден човек носел в сърцето си частичка от божествената същност. Построявайки храм в чест на Дионис, хората нарекли полуострова Слънчев, а по-късно дали името Сиде - слънчевият нар - обвивката, която съдържа семената на божествената тайна в себе си.
По нещо някак ми напомняше Стария Несебър, който винаги ми липсваше. Съвсем малко, колкото да свържа двете места в сърцето си и да ги обичам еднакво.
Ако в онези слънчеви дни съпруга ми бе предложил да изоставим всичко и да заживеем в двете празни стаи или дори на влажния течащ таван в зелената къща, без мебели и вещи, само с керамичната саксия с мушкатото, бих приела без да се замислям. Бих приела дори стотиците страници Протокол, който в последствие ми подариха и се превърна в мой неизменен спътник чак до днес, макар и превърнат в ниска масичка за чай заедно с две едри червени тухли, намерени на пътя и две рапанчета, изровени под пясъка на плажа. На земята има места, които те разпознават, а до момента на срещата тихичко са те викали, с песента на вятъра, докосващ бебешката ти люлка, с очите на майката, вливащи любов из пътя ти, когато заминаваш без да се обръщаш и търсиш именно своите стъпки, чужди и далечни на пръв поглед а извиращи от сърцето. И чувството за принадлежност те изпълва всеки път, минеш ли покрай стар занаятчия, подредил инструментите си пред дюкяна и запалил лула, покрай пазарчето, което днес е неузнаваемо но все така пъстро или просто в щипката захарен памук, полепнал по пръстите ти с онази истинска, лепнеща от неутоление жажда.
В последният ден от онова първо наше пътешествие до Сиде помолих съпруга си да ми обещае, че ще се събуждаме винаги до лазурната шир на морето. А той ми обеща това и за внуците ни.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...