Слънчо днеска се намуси,
че косите му са руси.
Гребенчето си забрави
рано в гъстите дъбрави.
Щръкнала му е косата,
плам запалва в небесата.
После крива му земята,
силно викали децата.
Люто с вятъра са скара
и го прати през върхи,
всички облачета бели
на далече да разстели.
После седна натъжено
долу не е подредено.
Ни житата са узрели,
ни тревите избуяли.
И погледна много криво
и му стана някак сиво.
Чу го Буря от далече,
прегърна го и му рече.
Слънче*, миличко от злато
знам, че светиш цяло лято.
Никак не е нечовешко
да умориш тъй тежко.
Стига вече се сърди,
а легни си почини.
Дай ми шарките си ярки,
дай ми грижите си жарки.
После Бурята заметна
мократа си дреха летна.
И фуча, трещя, валя
а накрая се смълча.
С гъдел Слънчо се събуди
гледа дълго и се чуди.
От боите във водата
в чисто смее се земята.
Най-отгоре за украса
като къдрава тераса
сплетена от седем цвята,
бляскава цъфти Дъгата.
Сам ли си макар и Слънце
по-мъничък си от зрънце.
Но с приятел сред дъжда
пълниш шепи в радостта.
* Слънче - се обръщам към децата ми, звучи като Верче и Дарче, за това в стихчето е така. Все пак те са големите ми слушатели, след време може би читатели. :) 101 усмивки от мен...