автор: Methodius

Немският художник Каспар Давид Фридрих- творил през първата половина на деветнадесетия век.
Макар да е романтик, подсказващ ни мистичната глъб на стихиите на западноевропейската природа, глъб, иманентна и на западноевропейската култура- Фридрих дава и една контрастна представа, в която строи картините си по контурите на геометрическа симетрия, в каквато ни се явява Готиката. Предтеча с музикалната си живопис на Брукнер и на късния Лист, още през 40-те Фридрих затваря кръга, пряко указвайки на "Парсифал" (последната Вагнерова драма); през 40-те Фридрих вече е преодолял Вагнер!

"Обширна затворена площ", и покрита откъм небе; почти импресионистичен поглед.
"Tetschen Altar" (готическият Христос в романтическа поза).
"Манстирското гробище" (черно-бяло фотокопие, през 1945-а картината се е затрила).
"Варовикови урви" (бездънно гърло).
"Мечтателят" (а може би, идвайки тук, се потапя в дъха на нещо, на някакъв стопанин... наоколо обаче не никне кукуряк...).
"Утро в планината" (и се чува големият рог, от онези, на които бях се натъкнал- част от реквизита у едни пътуващи швейцарци).
"Море от мъгла" (как се е провиквал, по-късно, Ницше).
"Сова в лунното небе" (навсякъде природата диша).
"Кръстът в планината" (другата романтика; готически построена природа и ландшафтно избуяла Готика; Кръстът е инкорпориран в кич).
"Жената в утринната жар" (Black вариант на Lady in Red).
От 1835-а, "В памет на Гьоте" ("неръкотворен" Паметник на Гьоте, последно и достатъчно). Метафоричен пренос към фантастично сбъдновение (Мечът от Езерото?).
"Абатството в дъбовата гора", нарисувана е през 1810-а (масло върху платно) и се съхранява в Берлин. Запазен вариант на "Манастирското гробище". В отличие с "Открита затворена площ"- небесният плащ е отметнат, светлината не прониква изотдолу (а през очната ципа на новороден в старостта си землянин), самият въздух е мръсен, запрашен сякаш... В "Открита затворена площ" нечистотията се излъчва по цветните, разложени отблясъци, както при разлято върху състезателния асфалт автомобилно масло... Истинският причинител за цялостната атмосфера (пространственото настроение) и на двете картини е всъщност сумракът- те се явяват в оформление на две причудливи негови отсенки, съответно ранноесенна и късноесенна.
"Пейзаж с дъбови дървета" (от 1811-а). Най-демонстративното доказателство за болнавата, привидно чиста, но отровна атмосферичност у Фридрих. Много въздух, но дробовете: свити в спазъм. Просторът е насищащ, с висока концентрация на разтворената меланхолна абстиненция; и предизвиква, в съпровод с парализа на дишането, отделяне на затъкващи рецепторите вкусови отлагания. Сонатата с траурния марш (от Шопен).

Не, не се страхувам от смъртта; посоката е обратна: умирам от страх... А защо- страхувайки се- умирам?- Защото няма живот в страха, има рефлектиране върху живота; аз чезна, чезна... А въобще: защо се страхувам? Аз! Аз!... Страхът: изпървом е "въобще"; едва отпосле in concreto. Защо е страхът? (Сьорен Киркегор; "Понятието страх", изд. къща "Стено", Варна, 1992, превод Радосвета Теохарова, гл. V.) Ето защо е страхът... А всички вие- там, пийте си бирата. Наздраве със здраве! Някой упорито твърдеше навремето на времето, че не пия алкохол и бира, понеже "ти е принцип"! И въпреки че Андерсен и Уайлд са най-любимите ми автори на приказки, не Андерсен и Уайлд са авторите на най-любимите ми приказки и следователно те двамата съвсем не са върховите пресъздатели на най-валидния сред валидните за мен принципи, заключен в "Студеното сърце" от Вилхелм Хауф, запуснат да пулсира в "Сърцето на Данко" от Максим Горки и апелативно съзрян в "Кристалният Джакомо" от Джани Родари. Страхът от смъртта- е припознатият страх, е основният признак за усядане, за зрялост... При зандана сме, опрели гръб о вратата, залостила призраците; все още сме запъхтени, но с поглед напред и нагоре към светлика: в подстъпите сме на една що-годе рационална вяра.

"Море от мъгла". Картината се среща и като обложка по дискове с музика на Бетовен (особено към Шестата, Пасторалната: в една италианска дискова колекция например)... Че по повод Фридрих находчиво указват едновременно на Бетовен и на Байроновата поема "Манфред"- хрумна ми, че... да, Байрон (1788-1824), Фридрих (1774-1840) и Бетовен (1770-1827) са творили в междужанрова аналогия, по едно и също време и са определяни като "романтици" (Бетовен: по-специално: като предшественик). На пръв поглед- любознателният ще си рече: за Романтизма е запазена първата половина на XIX век: един кратък синтезиран отрязък в хронологичния поток на изкуството. В действителност обаче романтичните апогеи на трите изкуства- а именно на литературата, живописта и музиката- се разминават хронологически. Романтизмът не е кратък отрязък, а обширна епоха, чиито наченки забелязваме още при Ренесанса и чиито метастази се вклиняват и в съвремието ни... Литературата е преболедувала треската на романтическата болест най-рано- още през XVIII век (строго-академично за родоначалници "се водят" германските поети от онова време, а след тях т. нар. езерници във Великобритания), и доста преди Байрон; Байроновата зрялост (+ тази на Шели) вече е на прехода към късния период на романтизма в литературата. При живописта- Фридрих, в първата половина на XIX век, се намира точно на романтическия връх... А що се отнася до музиката- Бетовен е твърде ранен; жанрово-музикално Романтизмът слага могъща ръка върху епохата едва с Вагнер и Брамс. Защо е скрупульозната употреба "жанрово-музикално"?- Защото дотук размишленията бяха в жанров аспект. Иначе, дълбинно-стилистически: западноевропейското изкуство е музикално в цялост. През вековете и десетилетията волята на стила, преминавайки през лирика, маслена живопис и пр., се домогва накрай до и отъждествява с най-адекватния си израз: Големия музикален жанр... Дозата хуманизъм у ранния романтизъм е все още висока; но предпочитанията са към късноромантическия, във висша степен мизантропски поглед: в който философията на Шопенхауер очерня идеалите (все същия рицарски идеализъм, но погражданен, с ново разбиране за благородство) на Великата Френска революция. Ако вземем Наполеон за рубикон: вгорченото съзнание се стреми да изтласка генерала, за да изстъпи кой?- Императорът!... Когато си "ретро", си модерен; а когато си ретро-граден? По фашистки ретрограден?- Какъв си тогава!- Страхливец; най-обикновен страхливец и лентяй.

У Фридрих въздухът не е част от природата, а тъкмо напротив: празното (чисто) пространство между частите и. (Привидно: никакъв плавен преход в концентрацията на вещество; Фридрих, бидейки пейзажист и представител на Романтизма, рисува отчетливо и рисува в обем. Но инак: 100% насищане...) Особеното е, че всички тези части са дихаещи и всъщност чистотата е измамна... Ницшевата "сребърна мъгла" е далечният план на невидими отблизо оловни изпарения (а кислородът в небосвода?); определящ за картините на Фридрих е близкият план... По визионерската си игра с перспективата- Ницше е сроден с Едгар По; спомни си и сравни Ницшевия фрагмент за Мон Блан и разказа на По за бръмбара на прозореца. Най-страшен за дишането на г-жа Гледна Точка е хлорът.