автор: verysmallanimal

Денят, когато пришълците кацнаха пред здравпункта на Твърда вода беше необичайно дълъг. Че и неделя, на туй отгоре.
Има дни, като се проточат – сякаш край нямат. Случвало се е такъв ден да започне на гергьовден и да изкара чак до Кирил и Методи, че и повече. После природата си наваксва, разбира се и идват дни кратки като примигване – докато се обърнеш и то станало време за лягане. Тогава можеш да чуеш: „Ей, как се изниза тоя ден, нищо не можах да свърша” или: „Абе какво стана днес – нямаше време по една бира да изпием”. Ами така е – понякога има време и на работа да идеш, и трийсет буркана лютеница да затвориш, че и пет-шест бири да изпиеш с комшията. А понякога не.
Твърда вода е малко село. Толкова малко, че пътникът, ако не си отваря очите на четири, като нищо може да го подмине и дълго да се лута по склоновете между Чумерна и язовир Жребчево. Казват, че имало случаи, когато хора, тръгнали за Твърда вода се изгубвали в балкана и повече никой нищо не чувал за тях. Това са само приказки, защото, както каза веднъж един преселник от казанлъшко – „То па кой ли ще тръгне да търси това забутано село”. Хубаво го каза, ама седи тук, нали. И къща си направи, а оня ден отишъл да иска катъра на Спиро, че да докарал камъни от Самар дере – лятна кухня щял да пристроява, от тия, дето им викат сега барбекю. Нали туй казват – хай си пийнал от твърдата вода, хай си артисал в село. За водата не знам, обаче виното ни е такова, че след второто шише сякаш корени пускаш и – ни напред, ни назад.
И точно тук, насред дивотията, намериха да кацнат извънземните. Кацнаха тъкмо когато Сали, дето го бяха наели да иззида един нужник в бившето стопанство, хвърли мистрията, погледна небето и рече:
- Бреееейй! Обед стана, а не мръква!
Както се казва, от дълъг ден добро не чакай – може и да поработиш повече, но ще обядваш само веднъж.
- Няма ли бе, няма ли други места! Ей – градове големи, на равното, с всякакви удобства за кацане на извънземни, а те тука се курдисали! – тръшкаше се поп Серафим, докато бързаше задъхан към площада.
Разбирам го човека – толкова години колани църквата, пасе, както има една дума, паството без проблеми. Комунистите, като наложиха тяхната си религия, не успяха да го бутнат, ама тия сега щяха му объркат работата. То не, че кой знае какво – една шепа хора сме в Твърда вода, ама я си представи, че вдигнат тяхна си църква? И не килната на една страна като нашата, а нова и лъскава като космическата им ракета. И тогава какво – и сватби, и кръщенета, и погребения – всичко отива по дяволите. С такива черни мисли в главата крачеще отчето надолу по пътя, а след него ситнеше баба Минка, дето му помагаше в църквата и се мъчеше да го успокои:
- А, няма бе, отче, няма какво да се косиш. Ми то може хич да не са зъземни! Туй ще е някой от тия, лъскавите автобуси, с големите огледала, дето един смаза три пуйки на шосето за Сливен миналия месец, тъй мисля аз.
- Не са зъземни, а извънземни, господ да ги убие! – Тросна се отец Серафим, забави ход и попита – Ти носиш ли?
- Нося, как да не нося, на тия години, с тоя ревматиз, може ли...
Баба Минка спря, бръкна някъде под кожухчето, което носеше зиме и лете и извади едно плоско шишенце:
- Петко наш ми го даде това, ама много е удобно, ще знаеш. Плоско нали е, та не ми издува, като да...
Попът дръпна шишето от ръката ѝ, отвъртя капачката и отпи дълга глътка. После затвори едно око, плю в праха на пътя и отпи още една.
- Киселее малко...ма какво няма да киселее! Ще съсипят всичко, тия навлеци!
И, вече по-бавно, двамата продължиха надолу.
В това време, на площада, лека-полека се събираше народ. Кой тръгнал на градина, кой чака маршрутката за града, някои, като Денчо Куцаров – ей тъй, да видят какво става. Не е любопитен нашият човек – ако види види празна консервена кутия на пътя хич няма и да ѝ обърне внимание. Но това тук не беше за изпускане – не всеки ден насред село каца космически кораб, нали? Корабът, или каквото там беше, приличаше на ютия – от старите, с прозорчета околовръст, само дето нямаше дръжка. Дълъг към седем-осем метра, широк около три и с цвят на поцинкована ламарина, той почти изпълваше пространството между кметството, здравпункта и кръчмата. Беше минал час откак се появи, а нищо не се случваше – стоеше си кротко и ни хък, ни мък. Хората чакаха търпеливо и тихичко обсъждаха събитието, само от време на време някой се провикваше:
- Гошко! Гошко бе, бягай да извикаш леля си Пепа, какво се мотае там!
В къщата на кмета Георги Янков всички се суетяха нервно около него, а той – избръснат до синьо и с цигара в уста – стоеше по гащи в коридора и се сърдеше:
- Не ма, не тия панталони! Тия ми стискат на чатала и а съм се навел, а...
- Ми тия са ти новите бе, Герге – на изборите с тях беше. Ама то, аслъ, от тогава насетне си турил няколко кила на...гърба си – мърмореше жена му, докато ровеше из гардероба.
Суетнята продължаваше, а кметът нервно пушеше и се чудеше,, каква ли полза ще има от пришълците. Че ще стане известен, ще стане – вече виждаше заглавията в градския вестник ( а защо не и в софийските?) : „Кметът на Твърда вода посреща скъпи гости от друга планета” или „Господин Янков преговаря с извънземните”.
- Брех, майка му стара – изпъшка той – за какво пък ще преговаряме? Трябва да се обадя в града, да пратят някой журналист...
Опитваше се да подреди в главата си няколко приветствени думи, но процедурата по обличането го разсейваше.
Най-накрая, с триста зора жена му успя да го докара като за пред хора, позаглади няколко косъма на изпотеното му теме и въздъхна:
- Хайде, каквото – такова. Върви сега...и не се навеждай!
Внимателно, като се вслушваше в тихо пукащите шевове на опънатите по него дрехи, кметът пое по пътя – напред, към славата...или напред, към резила? Не знаеше.
На площада го посрещна Мишо Горскиоя с двуцевка в ръка:
- Айде бе, кмете, изпренадаха се хората!
- Е, какво да направя – очите му се спряха на пушката – за какво си помъкнал тая бердана? Туй да не са ти бракониери! Културни хора са сигурно, кой ги знае от къде са дошли, а той – с чифтето!
Мишо таман отвори уста да обясни на кмета, че мирът се пази с оръжие в ръка, когато откъм чуждия кораб се чу стържещ звук, сякаш някой отваряше врата с ръждясали панти. Хората притихнаха, вперили очи в ламаринената ютия. На едната ѝ страна се очерта правоъгълник, който бавно започна да се измества настрани, а звукът стана по-силен. Накрая вратата – защото правоъгълникът не беше нещо друго – се отвори, отвътре изпълзя метална стълбичка и глухо тропна на асфалта. И ето ги и тях – бавно слязоха по стълбичката, направиха крачка напред и спряха. Бяха двама – дребни, по-дребни и от Коце Гърбавия даже, облечени в синкави комбинезони. Сигурно бяха проверили каквото има да се проверява за въздуха, защото нямаха шлемове, каквито обикновено носят космонавтите по телевизията. Главите им бяха голи и лъскави, с дълги заострени носове и големи, издължени очи, а устите им – като цепки. На гърдите си носеха малки лъскави кутии, а единият държеше в ръка нещо като куфарче.
Хората образуваха кръг около тях – достатъчно голям, за да могат хем да задоволят любопитството си, хем да са на безопасно разстояние, въпреки, че извънземните не изглеждаха страшни. Кметът пристъпи в кръга, подбутван от няколко по-ербап мъже, които се криеха зад гърба му. Полузадушен от вратовръзката си, той се окашля и с треперещ дрезгав глас произнесе ония исторически думи, които дълго ще се помнят в Твърда вода. Ще се помнят, за негов срам и за радост на зевзеците:
- Ха...кацли сте добре на водата... – сепна се и побърза да се поправи – Добре дошли в Твърда вода и на Земята...такова...скъпи гости...
Избърса с ръкава потта, която се стичаше по зачервеното му лице и се замисли какво друго да каже. Малките кутийки на вратовете на гостите жужаха тихичко известно време, а след това от едната се чу:
- Мараба, жители на Синята планета! Изпълнени сме с голям кеф и няма да предприемем никакви зулуми на това прекрасно скапано село. – едновременоо с това двамата пришълци вдигнаха ръка за поздрав.
Насъбралите се мигаха ситно-ситно и се опитваха да схванат какво точно им беше казано. Смисълът беше ясен – хората идваха с добро, но нещо в думите им не беше в ред. Чак после се разбра, че техните машинки за превеждане са учили езика набързо, от прихванати телевизионни предавания и от разговорите на селяните на площадчето. Така или инак, първата крачка, както се казва, беше направена и двете страни с облекчение въздъхнаха, неоткрили враждебност помежду си. Този дух на взаимно приемане не беше нарушен дори от отец Серафим, който се изсули от тълпата и бавно и тържествено прекръсти пришълците, като мърмореше молитви. Тайничко се надяваше, че под кръстния знак съществата ще изчезнат с писъци, обвити в серен дим, но когато това не стана, той се опита да представи действията си като приветствие. Както после твърдеше:
- Ами че кой друг да ги срещне? Нали църквата е тая, дето е най-близо до небесните работи?!
Както и да е, напрежението се стопи, хората смело се приближаваха до небесните гости, а някои дори протягаха ръка да ги пипнат. Разговаряха с помощта на лъскавите машинки, което не беше много лесно, тъй като всички говореха едновременно – всеки от Твърда вода е искрено убеден, че останалите дрънкат глупости и ако не е неговото мъдро мнение, селото да е изчезнало вече. Та машинките хващаха една реплика от кмета, друга от Павката – кръчмаря, например, и се получаваше малко смешно, ама какво по-хубаво от смеха? Друга една спънка, която зтрудняваше общуването между двата свята, идваше от недостатъчното познаване на твърдоводенския език от страна на същите тези машинки. Изрази като „ш’ти изгюмтя един в мусурата”, „шменти-капели” и „добря нямаш един думан?” ги караха да мълчат виновно, а двамата космонавти само разперваха смутено малките си ръчички. Но светът не е създаден за един ден, та всички се надяваха, че постепенно машинките ще влязат в крак.
Стана ясно, че пристигането на космическия кораб се дължи на повреда в охладителната система (или нещо подобно, не стана много ясно) – те всъщност пътували за друга планета, но така се наложило. Между другото малките човечета увериха съчувствено цъкащите селяни, че съвсем не съжаляват за тази принудителна спирка.
След кратко съвещание между първенците на селото се реши: показват на гостите забележителностите на Твърда вода, поправят кораба и устройват малко празненство. Надяваха се, че до това време журналистите ще дойдат, което пък накара по-младите булки да търтят бързо към къщята си да се нагиздят– снимки нали ще има, интервюта...
Разгледаха набързо и четирите стаи на кметството, пиха вода от месинговия чучур на чешмата пред църквата, а в самата църква се позабавиха, защото не беше лесно за поп Серафим да им обясни, че и те, както и ние, сме създадени от един благ старец с бяла брада и склонност да изтребва всичко живо с потопи и други такива. Учителят Дянков, ентусиаст- краевед, настоя да им покаже сбирката си от местни музикални инструменти. Най-много има харесаха мандолините, а когато Дянков, убеден, че музиката е интернационален език, се опита да изсвири нещо на дудук, гостите се почувстваха зле и се наложи да претупат тази част от програмата.
- Хе, от музика не разбират! – Мърмореше старият учител – ами че нашият Делю войвода излетя с онуй, как беше...и сега кой знае кой го слуша и му се радва! А тия тук...
- Абе, Дянков, не се коси – успокояваше го горският – е, наш Бончо, кучето бе – та той, като те чуе да свириш и започва да вие. И той не разбира от музика, ама не е лошо куче иначе.
След като разгледаха работилницата на Бойо Рендето и се порадваха на красивите гердели и малките спретнати буренца, се оказа, че забележителностите са се поизчерпали.
- Бе, да ги водя на казана, а? – Симо казанджията се почесваше смутено по врата – то не че нещо, ама...казани, такова...медни, лъскави.
Поставени в безизходно положение, кметът и поп Серафим кандисаха бързо и цялата група се запъти към края на селото, където, до реката, беше това така важно за всяко село предприятие.
Вътре завариха Паскал и Борьо Спасов, които изчакваха последната ракия да изкапе в кофата. И те бяха мераклии да видят извънземните на площада, ама като се утаят джибрите няма мърдане – или вариш ракия, или после се облизваш, докато другите си сръбват. Пришълците се заинтересуваха от казаните, особено от лулите и една стъклена серпентина, която Симо се канеше да монтира на новия казан, дето го взе от Митко Цигането, в замяна на едно черно мъжко агне, което пък Цигането продаде някъде из Овата. Улисани в разяснения за смисъла на казана и ролята му в живота на селото, домакините малко късно забелязаха промяната в гостите – те бавно се полюшваха насам-натам, а машинките дрънкаха глупости и издаваха скимтящи звуци.
- Малей! Бързо навън! – извика учителят Дянков – опиха се бе! То тука въздух няма, само ракиени изпарения!
Изведоха замаяните космонавти навън, дадоха им да пият сок от един буркан с кисели раставички, а после и по малко айрян и не след дълго нещата се пооправиха. Пооправиха се, ама гостите взеха да напират пак да влизат в казана – хареса им, види се. Наложи се кметът да ги убеждава, че сега, като идат в кръчмата на Павката, ще има много от това, дето тук се произвежда. Оказа се, че не само опиянението е причина за големия интерес към казана – с много зор, запъване и хълцане машинките обясниха, че някои части от казаните ще им свършат работа при ремонта на кораба. И тъй, пришълците, заедно с Паскал, който беше механик, шлосер и стругар, хлътнаха отново в казана, а след малко повикаха и останалите. Не мина много време и цялата група, натоварена с две лули, серпентината и още някакви железарии, се отправи към площада. Хората се бяха поразотишли, че неделя или не, ама всеки го чака работа и сега само една малка група – от най- любознателните и айляк мъже се навърташе около ютията. А някои от жените бяха отишли при Павката, да подредят кръчмата като за банкет. Паскал отиде да си вземе инструментите, а и да извика Коста заварчика. Двамата се мушнаха в кораба и в продължение на един час през вратата се чуваше тропане, скърцане и някои думички, които машинките, кой знае защо, не можеха да преведат. Накрая ютията потрепери, издаде дълъг протяжен звук и пак утихна. Паскал и Коста изпълзяха от вратата, омазани с нещо черно, но ухилени до уши:
- Готово, мамка му! Оправихме го!
Двамата пришълци също излязоха навън и всички вкупом пресякоха площада и хлътнаха в кръчмата.
Всички банкети си приличат, но този беше по-бамбашка. Кметът Янков, който междувременно се беше преоблякъл в по-просторни дрехи и беше ударил едно-две на крак, сега дръпна едно прочувствено слово, което щеше да продължи дълго, ако не го бяха дръпнали да седне на стола и да даде възможност на Павката да се прояви. Жените бяха надонесли разни манджи, мезетата бяха нарязани, а ракията – студена. А за отела – какво за него, то не вино, ами еликсир. Първият тост, след кратко обяснение, се полагаше на гостите и един от тях стана с чаша вино в ръка:
- Ей, падна ми сърце на място! – изписка машинката на врата му – голям зор беше, мамка му, ама го уйдурдисахме, пусти двигател. Няма какво да се скопосвам, направо ще река – читав народ сте тук, в Твърда вода! Ама и ние сме читави, та съвсем читаво ви казвам – читави да сте и читаво... – машинката се задави, забръмча и млъкна. Опря ѝ се превода на тази реч, но всички разбраха какво иска да каже иноземецът, изръкопляскаха и се заеха с основното, за което се бяха събрали. От време на време някой извикваше „Наздраве!”, а иначе всеки говореше със съседа си по маса – едни за събитието, а други за свои си грижи, мисълта за които никога не напуска ума на нашенеца. Наблюдателното око на учителя Дянков не пропусна нито едно движение на звездните гости и пак той пръв забеляза че, макар да хапваха и пийваха с ищах от отела, те постепенно меняха цвета си – леки зеленикави сенки пробягваха по лицата им. Той сръчка Симо и горския, тримата станаха и внимателно изведоха космонавтите навън. Отново в действие влезе сокът на киселите краставички, този път в по-големи количества, но състоянието на гостите се подобряваше бавно и Павката се принуди да лисне по едно канче вода върху главите им. Това като че помогна – кашляйки и плюейки вода, пришълците бавно идваха на себе си и не след дълго едната машинка избръмча, закашля се и каза:
- Оплескахме я, ама нищо. Имаме добро време сега за пътуване.
Последваха объркани разяснения за някакви гравитации, ъгли на излитане и не знам си какво още, от което се разбра, че те имат намерение да тръгнат веднага. Опитаха се да ги накарат да останат поне до другия ден, когато журналиститв със сигурност щяха да дойдат и да отразят, както се казва, събитието. Но не би:
- Я не ме кандардисвай! – рече машинката на единия космонавт – вие като сте мераклии, продължавайте, а нас работа ни чака!
Е, зорлан не можеш да накараш човека да се весели, щом работа го чака.
Изпратиха ги до кораба, стълбичката се прибра, вратата се затвори и след миг ютията се затресе ситно-ситно, а след това безшумно се издигна на около двайсетина метра, постоя така един миг – колкото отгоре да се чуе:
- Айде, със здраве!
И отлетя в небето.
Малката групичка изпращачи постоя известно време, зазяпана във вечерното небе, полека покриващо се със мигащи звезди, а после, като ги заболяха вратовете, тръгнаха към кръчмата. Там празненството продължаваше – някой затананика, песента се подхвана от другите и скоро половината село, събрано на едно място, пееше с цяло гърло. Почти никой не забеляза, че гостите, дали повод за тази веселба, ги няма. Но веселбата си беше там, заедно със смътното усещане, че нещо важно се беше случило и хората от Твърда вода се бяха представили както си му е редът.
Журналисти въобще не дойдоха. А би било хубаво – да напишат, да снимат и да уведомят всички, че в едно забутано балканско селце се беше случило нещо, което можеше да промени живота на цялата планета. С изключение на Твърда вода.