автор: iszaard

Януари 2012 г.

Смисълът и свободата
Разсъждавайки за смисъла на изкуството и съответно, за често срещаната липса на такъв, няма как отново да не тръгна от родното, българското и като отношение, и като постижения в тази област. Преди всичко за мен смисълът е основен критерий, знак за ценност, гарантираща дълговечност на едно произведение и изобщо на творчеството на даден автор.

Осмислянето на даден процес и резултатът от него би трябвало да се оценява преди всичко от гледна точка на мястото му в един конкретен участък от време и пространство и на връзката му с тях. Твърдя, че колкото по-силна е тя, толкова по-възможна става дълговечността на изкуството.
В предходната част на „Абсурдът на изказа” засегнах проблема с липсата на достатъчно ясни критерии в България за това кой какво всъщност е искал и е успял да каже чрез произведенията си. Тази липса се отразява крайно негативно на настоящите опити на творците, като чертае едно твърде мрачно бъдеще на прекомерно залитане по чуждото и оттам обезличаване на родното, което по този начин абсолютно губи стойността си. За да бъда по-ясна ще се опитам да дам конкретни примери. Достиженията на българската музика са повече от спорни, при това в различните стилове, като за наличие на класика и дума не може да става. Жалките опити на някои наши композитори да извадят на бял свят някоя и друга оратория, например, будят по-често ироничен смях, отколкото възхищение от таланта на автора, успял да въвлече слушателите в непознати за тях духовни пространства. За другите стилове музика предпочитам да замълча, отбелязвайки само, че все пак са налице някои опити да се улови автентичното и родното в ритъма и мелодията, опити, които би трябвало да насърчаваме. Да, но не е точно така. И когато трябва да представим страната ни на някой сравнително престижен музикален форум като „Евровизия”, например, ние (онези, които не са с опериран слух), с право се червим от срам пред бездарните напъни, на които ставаме свидетели. Но не това е най-лошото. С едно единствено изключение, „нова” наша песен пътува до някоя чужда столица – домакин, само за да покаже на тамошните хора как трябва да звучи собствената им музика. Не е ли нелепо?!
Като оставим настрана музиката и обърнем внимание на изобразителното изкуство виждаме, че нещата там не са по-различни. Ние тук просто нямаме представа какво трябва да се прави. Скулптурата и графиката у нас са тера инкогнита за 90 % от населението. Успешните български скулптори се броят на пръсти, за монументални изпълнения не можем и да си помислим след падането на комунизма, а за съжаление не всички идеи са подходящи за малката пластика. Графиката е направо за окайване, защото дори завършилите академия с тази специалност предпочитат да мацат с масло и да правят опити да продават, вместо да се захванат здраво с киселините и скалпела. Безкрайно трудоемко, този вид изобразително изкуство у нас страда от липса на всякаква популярност като ситуацията стига дотам почти никой да не прави разлика между графика и графична рисунка (онази, която изисква само бял лист, молив, туш или дори тънкописец).
На фона на гореописаното „експерти” спорят дали традиционните занаяти като дърворезбата например, били изкуство. Явно дори не са чували, че същото се дели на изящно и приложно. В същото време ако си направим труда да посетим експозиция, проследяваща развитието на живописта у нас от освобождението до днес, може леко да се изпотим от притеснение в каква държава живеем. Защото, видите ли, твърде малко от включените в подобна изложба произведения няма начин да бъдат объркани с платна на руски, френски или германски автори (т.е не са автентични, родни и български нито като тема, нито като изказ). В този ред на мисли наскоро се зачудих какво всъщност сме постигнали в изобразителното изкуство за малко повече от сто години. Отговорът, до който достигнах никак не е лесен за приемане – почти нищо. И ако трябва да изведа мой собствен критерий за ценност и дълговечност от гледна точка на автентичността, на принадлежността към българското бих могла да посоча като че ли само един автор – Владимир Димитров - Майстора. Тъжно, но факт. И това при положение, че той съвсем не е любимият ми български художник и като стил и като тематика.
Като че ли по-малко абсурд (разминаване между търсено и постигнато в изказа) има в нашата литература. И слава Богу, че е така. Като че ли онова, което е най-близо до обикновения живот и черпи с пълна сила вдъхновение от всяко нещо, което се случва или не успява да се случи - писането, в България е успяло да каже повече, да направи много за родната ни култура. Но само то. Останалите изкуства уви няма кой знае с какво да се похвалят, освен приложните разбира се, които, както споменах по-горе в текста, мнозина са склонни да умаловажават. Интересно е, че сред онези, които слагат на по-ниско стъпало нашите традиционни занаяти, са професионалните художници, които смятат приложниците за хора „втора ръка”. В крайна сметка обаче точно последните по-често се придържат към онова, което всъщност прави изкуството ценно – самобитното, невъзможното за откриване никъде другаде по света отношение към формите и цветовете.
Изводът, до който мога да достигна след всичко това, е че на нас българите ни липсва преди всичко самочувствие, за да правим истинско изкуство, т.е. изкуство на световно ниво. Това е така, защото слабо познаваме и не ценим историята и традициите си, защото нямаме ясна преценка за важността на отстояването на свободата винаги и особено в творческия процес. Склонността на народа ни да свежда глава пред всичко, което би трябвало да отхвърли с гняв, се отразява катастрофално върху най-фината, но затова пък най-важна човешка способност – творчеството. Защото един народ, една държава се отличава от друг народ и държава само по едно – по своята способност да твори и оставя сътвореното за вековете. Ние обаче забравяме това и стигаме дотам да се питаме дали изобщо имаме нужда от изкуство. Толерираме бездарността, нагаждачеството и дребните сметки на еднодневките във всички направления - изобразително изкуство, литература, театър, кино, в какво ли не. В крайна сметка постигаме само едно – обезличаване във всяко едно отношение, което поставя въпроса имало ли е изобщо смисъл да бъдем външно свободни, след като все още не можем да се простим с робството в самите себе си.