автор: secret_rose

Намери си го - грешник по презумпция.
Убивал беше. Серийно. И хищно.
И бе преливал с девет адски унции
душите на загиналите нищи.
И кръстове побивал бе в земята си.
(Гърба му - съща гробница след битка.)
Убивал. И духа. И самотата си.
И носеше студа си в девет плитки
заплетени от пътищата чужди,
нерадостно пресекли му съдбата.
Отричаше да има грижи, нужди.
Като прокЪлнат криеше душата си.
А тя реши да му извие пръстен.
И да го свърже с Бащината вяра.
Тогава бе безумна и невръстна,
тогава бе и мъдра, тиха, стара...
И резна. Беше твърде на дълбоко.
Покапа чиста кръв. Изви сърцето.
И някъде отгоре, от високото
посечен падна гълъб бял. Небето и
се сведе до едно златисто кръгче
обрамчило безименно съюза им.
А после тишината, хищна, вълча
помаза раната и, от любов охлузена.
И мина ден, и два. Или година...
Не помни времето, не помни нищо.
Което не намери не подмина
и се вживя от обичта на хищник.
А той се раждаше от утро в утро
и все по - светли ставаха очите му.
Не бе запомнил, гледайки навътре,
не бе видял и, че отнемат дните му.
И вече можеше да чува в мрака.
Да пълни ириси от светлината.
А тя остава вечер, и го чака.
Да утеши прелятото в душата и.
Да плъзне пръсти по гърба и тежък
с побити кръстове на чужди нищи.
И да изтръгне колелцето нежност
от златното небе на влюбен хищник.
И още чака. А небето зрее
сърцето му към Изток да поеме.
По раменете му крила на ангел греят,
очите са откъснати от времето
и с тях не вижда, щом погледне долу
където се прелива, с девет унции
и тихичко, безгласно му се моли
да я намери. Грешна. По презумпция.