автор: secret_rose

Седемте спящи.
Ада и Рая,
Мерсин, 2006

Беше ми изключително странно да науча, че Т и S - двете буквички, които изобразяваше крепостта Кара Сис в Адана са букви от Корана - Ta и Sin - ключови означения на тайни, с които започва не една сура в свещената книга на мюсюлманите. С тях бе изписано и името на безсмъртната творба Тавасин на персийския суфи мъдрец Халадж-и Мансур. Та ва Син - Та и Син. Различното разбиране за смъртта и живота, светлината и мрака.
Без да се замислям се отправих към първата книжарница и си купих "Тайните на Коран - Керим" и "Шифрите на Корана" от Юмер Челякъл - един смел студент, който бе дръзнал да опише, публикува и разпространи странно и интересно езотерично тълкуване на Корана и за което, според слуховете вече тежко плащаше. Някак ми напомняше Ирис с дългата си къдрава коса и ризките с качулки но онова, което силно ме привличаше в него бе етикета, закачен му от местната преса: "Еретик!".
Имаше нещо съмнително във всички тези старания на света да се движи по отвесна права без да допуска отклонения и опитите му да замлъкне всеки, дръзнал да погледне встрани. Сякаш целият свят се изправяше и се превръщаше в неразбиваема крепост около такива хора. Да не говорим, че пъргавата ми фантазия набързо оприличи Та и Син с Отец и Син. Липсваше само Духа. И беше някъде тук, бях убедена.
За съжаление Тавасин на Халадж-и Мансур не се намираше никъде на по - цивилизован език и се примирих с едно старо и разпокъсано издание на персийски от черния пазар в Мерсин, където случайно го открих докато ровех за разработки на Ю. Челякъл. Оскъдните ми познания по староирански не позволяваха да разбера всичко написано обаче, затова похарчих значителна сума и за няколко речника и въоръжена с новите четива се затворих за цял следобед в хотела, пропускайки една приятна сладоледена къща, плаж на басейн с ролби и няколко омазани със захарен памук хлапета, които Ванесса бе открила в близката градинка. Усилията ми бяха възнаградени - вече нямах никакви подозрения, че низспуснатите на света четири свещени книги носят познанието и истината, но скрита така, че да може да я види само зрящия. Не виждащия, не четящия. В малката книжка на древния суфи пишеше: "Там, където ти се обездвижваш и замръзваш, огънят на сърцето разпалва Намаз."
Искрено съжалявах, че Ирис не желае да ползва електроника и няма телефон. Изпитвах неистова нужда да споделя с него откритието си, да му кажа, че разбирам как всъщност не движението - търсене, ровене, молитви, а отдръпването от тях води към знанието. Просто беше... не знаех защо не го бях проумяла до сега. Толкова бе простичко - човекът следваше да се отпусне, да се откаже от своите непрекъснати домогвания, старания и действия, да "замръзне", за да може огънят на истината да се разгори. Намаз. Така наричаха вътрешната човешка служба, извършвана пет пъти на ден от вярващите. Веднъж - към земята, после - въздуха, водата, огъня. И накрая - към пустотата - етера, нищото, в което се съдържаше всичко - Звездата на Бог - петте елемента, събрани в Едно. И в нея - розата суфи - чистотата в неподвижността.
Имах чувството, че ще вдигна температура, толкова топло ми грееше всичко - ума, сърцето, душата. Имах желание да летя и набързо спуснах завесите в стаята, целунах Тавасин и се завъртях в някакво мое си подобие на сема. Някой някога е измислил изкуствените крила на големите човешки птици. Не е знаел, че за полета е нужно само сърце.

- Меги, много изпусна като не дойде с нас на разходка днес.
- Цял живот изпусках, дори много животи - не един.
- Ами, тогава поправи това. - G. се усмихна и набута Ванесса в банята.
- Да... вече е време да поправя това.
Вечерта премина в мълчание и съзерцание. От прозореца на хотела светлините на града приличаха на стадо разбъркани и заблудени светулки, пръснати сякаш от копнежа на това място по топлинка и надежда. Студа тук бе осезаем като видима светлина и пъплеше в едно с желанието да се измъкнеш от кожата и да избягаш от непоносимите горещини. Лепкавият полъх от кривото подобие на климатик едва разбутваше въздуха, плъзгаше се по стъклото и издигаше до сетивата ни тежък, остатъчен полип от никотин, останал след неизвестни летуващи по тънкото стъкло и замърсените от мухи завеси. Ванесса заспа бързо под натиска на нечистия въздух а ние изоставихме опитите да открехнем поне малко запечатания прозорец и всеки пое към себе си в желанието поне да поспи. Исках да не съм тук, задушавах се. Единствената свежест, до която успявах да се докосна бе книгата на Мансур.
На сутринта не знаех как да продължим нататък, не ми се оставаше и минута повече в Мерсин. не ми се пътуваше и към Алания, имах желание да се върнем в Татван и да разговарям с Ирис.
- Това е най - лесното. Ирис обаче това ли би те посъветвал да направиш?
- Прав си, мисля за себе си. Но тук е непоносимо...
- Какво ще кажеш да разгледаме няколко пещери днес и после да тръгнем?
- Може, там поне няма да има много хора.
По - късно, когато се изправихме пред огромна пещера с невероятна история и красота, бързо забравих терзанията си относно Мерсин. За това място на дълго и широко се разказваше в Корана. Наричаха я Eshabı Kehf - седемте спящи.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...