автор: iszaard

Януари 2012 г.

Рецептите за щастие
Докато пишех първата част на „Абсурдът на отношенията” прекрасно знаех, че с това няма да се изчерпи темата. Ясно е, че след като съм започнала няма лесно да се спра, още повече че става въпрос за изказ на дълго стаявани мисли, на оставили своя отпечатък през годините недопустими по същността си случки, които в крайна сметка предизвикаха сериозно брожение в съзнанието ми.
За мен темата е възможност да осмисля, излизайки извън рамките на личния си живот процеси, които пряко повлияха неговия ход, неща, които няма как да пренебрегна, защото като цяло се потвърди тезата ми, че хората сме като малки топчета в затворена купа, която някой непрекъснато разклаща. Така топчетата се блъскат безспир, като причината затова не е, че няма достатъчно място, а че пътищата им се срещат често без да се има предвид тяхната воля, доколкото имат такава.
На фона на всичко това, т.е на факта, че твърде рядко развитието на човешките отношения зависи само и единствено от индивидите, въвлечени в тях, мнозина вярват в така наречените рецепти за щастие. Непрекъснато си обясняваме взаимно как трябва да мислим и постъпваме, за да бъдем щастливи, но никой не успява да постигне желаното на сто процента. И ако някой не знае как да постъпи когато е изправен пред невъзможност да се разбере с другия, настава някакъв хаос. Колкото повече търси съвети, толкова повече се обърква и затруднява при вземането на адекватно решение. Още повече, че всеки от нас доста трудно изпълнява съветите, които сам е дал на другия.
В хода на размисъл за абсурдите, следващи неотлъчно отношенията между хората, бях упрекната в следното. За мен е факт, че никой не обича достатъчно себе си, като под никой разбирам огромна част от човечеството. Тезата си потвърждавам с факта, че масово искаме все повече блага, лишаваме се от едно за сметка на друго, а същината оставяме настрана, без изобщо да се интересуваме от нея. Забравяме, че имаме душа и също, че останалите имат такава и се водим от външни признаци, които обаче изобщо не ни ползват в стремежа ни към щастие. Това, че сериозно сме залитнали по материалното като отдавна обичта е приравнена с всеки друг продукт на пазара, обрича всички ни на марионетно съществуване. Дори прибирайки се у дома след работа, където в общия случай сме възприемани като биороботи, ако не живеем сами ни се налага да се „преоблечем” за да влезем в поредната роля. Никак не ни остава време или възможност да бъдем просто себе си.
На фона на това се намират хора (а те едва ли са толкова малко), които твърдят, че много сме обичали собствената си персона. И как точно става това?! След като непрекъснато сме изправени пред отхвърляне на това или онова качество от характера ни, защото то не е удобно на конкретния индивид, с който искаме да общуваме. Друг в същото време насърчава същия този наш „недостатък” и ситуацията става направо смешна, ако се замислим, че процесът се повтаря и по отношение на външния ни вид. Едва ли ще се намери човек, който ако се замисли и бъде искрен пред себе си, ще отрече, че не се приема, такъв какъвто е. Няма начин ситуацията да бъде различна, защото така сме възпитани от съвсем малки –да отговаряме на чужди очаквания. Иначе не ни възприемат като добри.
Добротата
Един от основните проблеми в отношенията, първият с който се сблъсках в живота си, бе разбирането за добротата. С годините, наблюдавайки отблизо хора с различни характери стигнах до извода, че като цяло липсва яснота какъв трябва да бъде добрият човек. Също като при много други понятия и доброто страда от безброй интерпретации – или поне толкова, колкото са хората на земята. Като цяло обаче у мен се наложи убеждението, че се върви към предпочитане на удобството, на приятното пред моралните принципи, които всъщност трябва да бъдат основен критерий. Така твърде често истински добрият човек е смятан за „лош”, само защото не е удобен на мнозина. Обикновено, ако някой застава твърдо на позицията на разума, уважението към другостта, състраданието и непримиримостта срещу егоизма и лъжата, се оказва в твърде незавидно положение. Това, че не лъже, го превръща в аутсайдер в едно общество, чиито темели са лъжовни. Това, че не краде във всеки един смисъл на думата, го прави неадекватен в свят, в който твое и мое, наше и чуждо са твърде имагинерни понятия. Защото не е ли вярно, че погледната от различни ъгли всяка една ситуация предлага няколко възможни решения. И всяко от тях изглежда справедливо. Поне на пръв поглед.
Белите лъжи
Няма „бели” лъжи, но кой ли не е чувал поне веднъж в живота си, че е благородно да скриеш истината, защото тя щяла да причини по-голямо зло. Как ли пък не! Ако се замислим колко тревоги, недоразумения, огорчения и болка бихме си спестили ако не си „спестявахме” истината, щяхме да разберем, че буквално си губим времето отлагайки поемането на отговорността за малки грешки, които накрая се превръщат в огромно кълбо от проблеми.
Може много да се разсъждава върху смисъла на Библията, например, и е факт, че не са малко учените, които се занимават с това. Оказва се (което е абсолютно характерно за иносказателната реч), че нищо не трябва да бъде възприемано буквално. Защото в този случай не само, че не ни ползват - записаните там мисли вредят. Всяка притча е притча затова, защото излиза извън рамките на ежедневното говорене. Има неща в живота, и това са точно истините, които няма как да изречем, просто защото думите ги ограничават, правят ги непълни, т.е ги превръщат в лъжи. Древните мъдреци прекрасно са осъзнавали това, но днес едва ли сме наясно колко далеч е същината. Отдавна се лутаме слепешком между полуистини, в които доброто не е добро, а злото не е зло. В свят на абсурди, в който всичко се сменя не според естествените природни цикли, а според настроенията (инерцията) на топчета, засилени от единия към другия край на въображаема купа.
Любов или мечта
От всички наглед невъзможни, но въпреки това слуващи се нелепости в живота, най-силен е сблъсъкът, наричан от някои катарзис, който изживяваме вътре в себе си когато обичаме. И какво е всъщност любовта? Със сигурност нещо, което колкото и да се опитваме да разберем сякаш се изплъзва на сетивата ни, винаги обвързано с бъдещето, то ни прави меланхолични, сякаш принадлежи на миналото, а всъщност трябва да го изживеем тук и сега.
За мен любовта е смут на личността при съприкосновението с онова, за което имаме една единствена дума – душа. И доколкото душата е огледално отражение на цялото, на космоса, може да се каже, че ние изживяваме буквално всичко възможно и невъзможно, проявено и непроявено в един и същи миг. Трудно е да се помисли даже как може да се опише едно такова състояние на постигане на абсолюта от едно съвсем не абсолютно същество, затворено в собствените си представи за света. И все пак процесът се повтаря пак и пак, носи въпроси без отговори, безграничен копнеж и още по-мъчително за осмисляне страдание. Защото самата любов е огледало, т.е би могла да бъде възприета като тъждествена на душата.
Всичко това може да е така и, ако следваме тази логика (доколкото изобщо тя може да присъства при такъв процес) ще трябва да приемем, че любовта съвсем не е материална, че същината и няма пряко, а само опостредствено отражение във физическия свят. И точно тук започва абсурдът, защото не всичко онова, което възприемаме като любов е любов и обратно, онова, което няма „реално” изражение съвсем не е задължително да не носи всички нейни характеристики.
По-просто казано, дори към силните и насочени чувства се отнасяме като към всеки друг предмет от физическия свят. Те трябва да бъдат „изразени” и „материализирани”, т.е. споделени в битието, за да съществуват. Така ли е обаче?
Сигурно не са малко онези, които цял живот бленуват по една нереализирана любов. Нереализирана как? Чрез консумирането и, чрез нейното развитие в по-обичайни отношения като приятелство, брак, семейство и прочие. Ако един човек не е „споделил” и „изживял” по никакъв начин своята любов тя остава въображаема и като такава се възприема от мнозина. Една химера, която отхвърляме като досадна муха от съзнанието си, защото носи само и единствено печал. В същото време в своите „реализирани” любови често се чувстваме непълноценни, недотам истински и обичащи, все нещо липсва и всеки път когато проблемите се задълбочат остава известно празно пространство, което веднага се заема от любовта –мечта.
Какво всъщност представлява любовта? Изживяното заедно или чист душевен порив? Кое от двете е повече любов?
Първото придобива плът, носи плодове, води след себе си много спомени. Второто обаче е неизчерпаем източник на вдъхновение. Едва ли е случайно, че артистичните натури са по-склонни от другите да дават воля на мечтата у себе си, да поставят на пеадестал точно неизживяната любов. Горчивината от липсата на изживяно, на спомени не може да спре желанието тя да бъде обхващана с мисълта, с чувството, подобно на вселената, превръщана в божество, каквото със сигурност е, ако излезем извън тесните рамки на разбирането си за живота.
Сблъсъкът е неизбежен – между материалните и духовни плодове. И конфликтът вътре в човека продължава, независимо от машинизацията на живота, на самото ни мислене.
Какво може да се стори и трябва ли да се прави нещо или само да се приеме факта, че и нереализираната обич съществува и има своето място в битието ни. Тя го осмисля по един различен начин, носи особена връзка с онова отвъд, което вълнува всички ни. Там, където нещата са само възможни, милиарди различни пътища, по които можем да тръгнем преди да придобият плът във физическата реалност. Струва ми се в тази връзка, че артистите чрез своето творчество обичат точно по този начин. Налага им се да изпитват любов към неща, които нямат плът, да се борят със страховете си, с времето, за да ги дарят с такава. И понякога успяват по най-красивия възможен начин.
Представете си, че от една любов може да се роди дете, а от друга – книга или картина, музика. Коя от двете любови е по-истинска и реална? Едва ли може да се каже и все пак във всекидневието си рядко се замисляме за стойността на неизживяното. Може би ако се научим да отдаваме полагаемото и се място на невъзможната, нереализирана любов, ако я приемем като още един от различните аспекти на живота ни, това ще ни направи и по-мъдри, и по-добри.