През този ден стотина пъти си казах “запази самообладание”, но повтарянето като мантра не подобри положението.
Месомелачката от изминалия ден блъскаше мислите из главата ми и заплашваше да превърне мозъка ми в гнусна слузеста пихтия.
С ясното съзнание, че ако не успея да укротя адреналина в тялото си, сигурно ще посегна физически на някой, се запътих към фитнеса. Преоблякох се скорострелно и с широки крачки се запътих към басейна. В движение наместих шапката, очилата и без да забавя ход минах под душовете. По пътя бегло регистрирах, че в басейна има двама плувци, а дежурен треньор е онова симпатично и мило момче, за което моментално щях да се омъжа, ако бях десетина години по-млада. Знаех името му, но умишлено го наричах „тренер”. Трябваше да пазя дистанция, защото иначе...о, иначе нямаше да се въздържа в опитите си да го направя мой.
Неведнъж го бях гледала как плува и това ми доставяше безкрайно удоволствие. Дори и от ръба на басейна се усещаше неговото удоволствие от водата и това ме наелектризираше всеки път. Ритъмът му на плуване обикновено е равномерен придружен от онова бавно, разтегливо протягане на ръцете напред като плахо докосване на любима жена. Но когато плува бътерфлай сменя рязко такта - превръща се в агресор, който превзема водата загребвайки мощно с двете си ръце– замах, ритане, още един замах докато последва мощно обръщане с изплискване на вода от басейна и гмурване към дъното с изстрелващо и грациозно движение на делфин.
Този треньор никога не излиза басейна през стълбичката. Винаги миг преди да достигне ръба на басейна се гмурва надълбоко. Появяването му е предшествано от мехурчета въздух, които излизат на повърхността като при отварянето на силно газирана напитка. След това всичко се случва толкова бързо, а на мен ми се иска да запечатам този момент на лента и да си го пускам на бавен каданс. Виждам как пръстите му се вкопчват в ръба на басейна и притеглят тялото му. Главата изскача скорострелно и водата започва като малък водопад да се стича по лицето му. Следва приплъзване на гърдите му покрай ръба, а мускулите на ръцете изпъкват за да задържат тялото за секунда. Кракът му стъпва на плочките, следва рязко излизане от водата, а водата се пени след него недоволна, че го е изтървала от прегръдките си. Миг стои приклекнал и след това тялото му се разгъва и изпъва. От банските продължава да се стича вода на малки струйки, по цялата кожа блестят капчици и като малки лупи увеличават неговия магнетизъм.
…………
Хвърлих хавлията на първия шезлонг, изритах джапанките и - плясссс – не особено елегантно се сгромолясах с главата напред във водата. Тишината под водната повърхност заглъхна ушите ми, но мислите продължиха да крещят. Дори не изчаках да се издигна на повърхността и яростно заритах с крака, след секунда включих и ръцете с остър замах. При поемането на въздух чух някой да ми вика. Можеше да бъде само треньорът, но в момента не ме интересуваше колко вода изплисквам, дали ръцете ми влизат правилно във водата, дали не са ми увиснали лактите и дали коленете ми са достатъчно изпънати. Просто исках да избия обзелия ме бяс с претоварване на тялото си до такава степен, че единствената ми мисъл да бъде как да се добера до леглото.
Обърнах се на стената без да ме интересува, че хигиенистката пак ще размаха изтривалката с възмущение колко много вода е изплискана. При следващото поемане на въздух видях фигура, която вървеше покрай басейна, приглушено чух отново да ми се вика. Ще почака малко – реших – поне двадесет дължини ще почака. После – ако реша – ще чуя лекцията „не се бори с водата, а се плъзгай по нея”. Но само ако аз реша.
Схващането започна от пръстите на десния крак и се разпростря към бедрото скорострелно. Докато мозъкът ми регистрираше болката, несъзнателно отчетох факта, че явно имам мускули и на подбедрицата, щом успяват да се схванат. Схващането и на бедрото обаче ме накара да изкрещя във водата и да се свия на кълбо. Водата намери освободено от въздуха пространство в устата ми и нахлу бързо и нахално. Носът ми се изпълни с неприятния мирис на дезифенктанти. Дробовете ми запротестираха, опитаха се да изкашлят непривичното съдържание, но водата се настани в тях още по-удобно като пареше всичко, до което се докосваше и ме изпълваше, изпълваше…
Давя се – регистрирах сякаш някъде отдалеч. Знаех, че борбата е безсмислена – просто трябваше да се отпусна и водата щеше да ме изкара на повърхността. Притворих очи, извиках спомена си за успокояващия глас на треньора, когато ме учеше как да се спасявам сама, и разперих ръце. Дяволски болеше не само в гърдите, но и в синусите, краката…
Късно е – помислих си когато не усетих познатото изплуване.
Не се бори – заповядах си разчитайки, че някъде по алвеолите в белите ми дробове са останали молекули въздух, които ще ме избутат нагоре.
Потъвам – примирих се. Вече дори не изпитвах отчаяние и паника. Бе късно да се боря, а и нямах желание. Бях уморена, но продължавах ясно да виждам плочките на басейна, сянката на въжето, ограничаващо коридора, подводната лампа...Водата около мен бе в идеален покой.
Изведнъж ударна вълна разбърка покоя на водата и ме изтласка леко напред. Желязна ръка ме хвана под мишницата, пръстите се впиха в плътта ми, тялото ми тръгна нагоре.
Някой зад мен даваше команди. Главата ми се показа над водата и клюмна напред.
- Ааа, не-не – чух до ухото си топлият глас.
- Да не пия вода ли? – помислих си и се усмихнах в съзнанието си.
Пръсти хванаха брадичката ми и запратиха главата ми назад така, че прешлените по врата запротестираха скърцайки. След това тялото ми бе завъртяно и гърбът ми болезнено се удари в ръба на басейна. Охххх.
Видях през полуотворените си очи лицето на треньора. Бе толкова близко, че можех да се протегна и да го целуна.
- Хвани я под мишниците – нареди топлия глас и главата изчезна под водата.
Две ръце се впиха в подмишниците ми. Още две ме обгърнаха около бедрата и ме повдигнаха. Гърбът ми застърга болезнено по ръба на басейна. „Пичове, по-леко” – щях да кажа, ако исках да говоря. А аз не исках. Исках само да бъда оставена да се рея в пространството без болка в гърдите, краката, разума…
Суетнята около мен продължаваше. Докато единия мъж ме придърпваше по пода, треньорът изскочи от водата. Грациозността му беше изчезнала.
Ръцете му ме сграбчиха и усукаха тялото ми докато изтръгваха очилата за плуване. Леко с косата - исках да извикам, но шапката, която той махна рязко, вече беше изскубнала няколко косъма.
Сега лицето ми гледаше надолу в сивите плочки. Миг след това коляното му се заби в стомаха ми. Охххх – отново изохках на ум когато челото ми се дрънна в пода веднъж. После пак изтрака болезнено докато той ме тръскаше. Топла вода потече от устата ми и влезе в очите ми.
- Добре, добре – чух топлия глас.
- Добре ли? – изкоментирах на ум – сега е добре, а онзи ден като ме критикуваше за увиснатите лакти хич не беше доволен.
- Да я обърнем – каза той на другия мъж.
Над тялото ми се бяха навели още два мъже, които не познавах. Хммм, да съм в ръцете на трима мъже – коя жена не си е мечтала за това – усмихнах се наум пак.
Само че тези мъже хич не бяха нежни. Стовариха ме болезнено по гръб, задърпаха краката ми, китката на едната ми ръка цопна във водата.
- Оставете ме, добре съм – отново наум изкомандвах. Не изках да ме местят повече, въпреки че пода беше студен и тялото ми настръхваше.
Топлата буза на треньора се долепи до гърдите ми. Чувството бе толкова приятно, че ако можех щях да изкрещя когато секунда след това топлината изчезна.
- Има пулс – констатира той.
Естествено, че имах. Бях жива все пак, усещах, мислех...само дето не дишах, но това не ми пречеше и не ме притесняваше вече.
Докато вдигаше нагоре брадичката ми се опитах да се взра в загриженото му лице. Не можех да разбера какво го притеснява, след като аз бях добре. Докато се чудех лицето му започна да се размазва, около него настъпваше мрак. Само светлите му очи останаха като малки светлинки. Взрях се в тях. Светлината в очите му ме притегляше и притегляше.
А поглъщането на точно тези очи не болеше. Даже не бе тъмно и страшно, а приятно светло. Но бе дълбоко. Потъвах и вече нищо няма значение. Времето спря. Вече нямаше вселена. Има само днес.
Интересно е колко различни образи преминават в погледа на две очи докато те възприемат.... Първо разширяването на зениците, бясното извикване на образи, спомени и ситуации - скоростното сравняване и търсене на най-подходящото решение.... Само един малък миг от частица време - а виждаш толкова много "лица" проектирани върху отсрещните очи. Вътре като малки тънки слюдички се бяха наслоили загриженост, болка и паника. Чакаха нечии нежни пръсти, които внимателно и грижовно да ги разместят за да открият и премахнат източника на негативните мисли.
А дали тези малки слюдички нямаше да се разтопят като заскрежен прозорец, ако допра устни и им дам дъха си?
Сякаш усетил мислите ми той се приближи. Ще ме целуне – зарадвах се преди да потъна в мрак. Последното, което усетих, бяха топлите му устни като в онова стихче:
Първият ти дъх с мен
раждане ще е - мистично,
ще мирише на трева, земя
влажно и първично
ще ме вдишваш настървено
за да помниш и да пресъздаваш...
Нещо ме задушаваше. Гадни пръсти бяха стиснали носа ми в желязна хватка, а мокра твърда уста бе покрила моята и насилствено издишаше в мен. Вратът ми болезнено протестираше изкривен назад.
- Да не съм ти надуваем балон – понечих да изкрещя, но от устата ми изригна само вода. Хладен въздух влезе в дробовете ми, сбори се с остатъците вода и изкара всичко излишно с раздираща кашлица на дългогодишен пушач.
Очите ми щяха да изхвръкнат от орбитите.
- Спокойно, спокойно – треньорът хвана главата ми и я придържа настрани докато дробовете ми се опитваха да решат да дишат ли или да кашлят.
Той премахна залепналите по лицето ми кичури и хвана лицето ми с две ръце.
- Погледни ме – повдигна главата ми нагоре и почти докосна челото си до моето. – Погледни ме. Добре си, няма страшно. Справихме се. Чуваш ли ме? Справихме се.
- С кое? – дрезгаво попитах аз.
Незнайно откъде около нас се бяха събрали десетина човека.
- Боже, миличката, нищо не помни! – възкликна чистачката.
Погледнах я косо и присвих очи. Отворих уста за да я поставя на място, но треньорът хвана брадичката ми и ме принуди да погледна към него.
- Хайде да те изправим бавно. Ще те подсушим и ще отидем до болницата.
- Никаква болница – троснах се аз – добре съм, функционирам и ме боли носа от твоето стискане.
Бегла усмивка разпръсна тъмните сенки по лицето му. Заедно с другите двама мъже ме изправиха. Прикрепяха ме докато установявах дали мога да стоя права. После разбутаха тълпата.
- В коя съблекалня си? – попита треньорът вървейки плътно до мен.
Погледнах го паникьосано. Само това ми оставаше – да ме заобиколят десетина привидно загрижени жени и да ме разпитват и овайкват. Сякаш отгатнал мислите ми, той каза:
- Треньорската съблекалня е по-близо и в нея няма никой. Искаш ли да ти донеса дрехите там?
Зъбите ми започваха да треперят, затова само кимнах благодарно.
Под погледите на зяпачите той отвори вратата на съблекалнята и леко ме побутна вътре. После ме поведе между шкафчетата към душовете.
- Ще ти оставя дрехите на пейката тук. Спокойно се стопли. Ще тренирам едно хлапе, така че няма да влизам поне час. Ще се оправиш ли?
Кимнах с глава. Пуснах горещия душ и подложих лицето си под него. Горещата струя продължи по овалите на тялото, пазейки извивките в края на гърба, надолу по гладкото на краката изгубвайки се някъде отдолу..... Гледах неразбиращо горещите струи завършващи на едри капки......
Спуснах се на пода, а неизречените въздишки една след друга започнаха да замъгляват стъклото, което отделяше душовете от съблекалнята. Спомените започнаха да изплуват разбъркано в съзнанието ми. Изведнъж нежните струи на душа започнаха да се забиват в очите ми като иглички. Стичащата се вода сякаш се опита да ме задуши и едвам едвам си поемах дъх.
….две ледени ръце, внезапно изникват изпод мишниците. Силни ръце със железни длани, леко стягащи дъха и момента в него…
…леко завъртане назад и бързо залитане напред. И ледения под засмуква...
Нежната кожа стърже и крещи нащърбена по гладките плочи...
…горещината на погледа притиска и задушава. Дори стичащата вода не може да смаже грубия пулс на горещината...
…и двете очи! Наближаващи очите.. Като огромен ластик, опънат зверски и пращящ под силата на несбъднати мигове безвремие и после...После ....отпуснатост- неподвластна, ослепяла...
… очите… Страшни и дълбоки. Страшни и опасно дълбоки са. Май се удавих в тях…или вече съм се удавила…
…изгубване, потъване или просто две затворени очи? Ръце, устни и отново усещане за безтегловност и увиснали водопадащи коси...
….губя го! Затварям очи за да не видя как той си заминава…
Студена ръка ме хвана за лакътя. През парата не можех да чуя добре кънтящия глас.
- Не те видях да излизаш. Още си тук. Лошо ли ти е?
Свих рамене. Къде да съм? Не знаех дали изобщо искам да съм някъде. Възможните последствия от случилото се започнаха да притискат гърдите ми като в менгеме. Можеше да съм умряла. Млада и умряла. Удавена в басейн от собствената си глупост.
Изхлипах. Стиснах очи за да спра сълзите, но те се смесиха с водата от душа.
- Хей, хей – приклекна той до мен – Всичко е наред. Размина се.
- Аз…аз….можех да умра – изхълцах. Разменете ми се разтресоха неудържимо, ужасът ме превземаше.
Той притегли главата ми до рамото си. Опита се да ме прегърне, но позата не му позволяваше. Тежко седна на пода, заобиколи ме с краката си и ме притисна до себе си. Едната му ръка ме прегърна здраво за да укроти треперенето ми, другата натисна главата ми на рамото му.
- Дрехите ти – изхълцах още по-силно аз.
- Не ги мисли – прошепна в косата ми. Пръстите на ръката му успокояващо запълзяха по формите на лицето ми.
Минути след като хлипането ми спря, започнах да усещам нещо, което витаеше особено във въздуха. В един момент си помислих, че е от сапуна или уханието на неговата кожа, но не, не беше това. Можех да се закълна, че мирише на сладострастие. Аромата се открояваше на фона на плочките и разпръскваше вътрешна светлина от телата.
Ако не бяха лениво разхождащите се ръце дори бих казала, че мечтая с отворени очи.Усещането бе познато като в кръговрата на сбъднат безкраен сън. Мързеливи, измъчващи ръце разпиляваха кръвта навсякъде на капещи телесни видения. Сега, когато имах мускулестото тяло до себе си – исках да го задържа максимално време за себе си. Егоистично и безотговорно.
Пръстите му спряха своя поход, дишането му сякаш спря. Вдигнах учудено глава.
Фул контакт. Очите му бяха толкова отблизо до моите, че трудно ги фокусирах. Двата ни пулса сякаш се подслушваха. Усетих, че отново се губя в светлите му очи.
Тези две очи.
Две желания.
Тези две желания!
Желаното предизвикателство и исканото желание стояха по средата на душовете, очакващи... Мигът стана сгъстен и въздуха около него толкова плътен,
че чак звукът от падащата вода отстъпи място на тишината.
Той плъзна длан по врата ми и бавно ме наклони назад. Устните му леко погалиха моите. Отдръпна се за секунда, после леко ги погали с език. Бавно и внимателно ги разтвори… Не смеех да дишам.
Усетил това, той прошепна в устните ми:
- Дишай. Иначе пак ще трябва да ти стискам носа.
Засмях се в целувката му и неволно разтворих уста. Имах чувството, че не просто ме целува, а ме обладава. Отдръпна се само за миг, за да ми позволи отново да си поема дъх. После отново властно и неумолимо притисна устните ми. Ръцете му вече не бяха успокояващи, а самоуверени и търсещи. Плъзна длани под презрамките да банския ми и неумолимо ги свали надолу. Изведнъж студът отстъпи място на пламтяща горешина.
Той плъзна ръце по тялото ми, надолу по ханша и с рязко движение свали банския до кръста ми. Леко ме положи по гръб на пода и хвана насъбралия се плат. Погледна ме сякаш искаше разрешение. Вместо да кимна с глава, отлепих таза от пода. Полумракът на душовете не успя да скрие блесналото в очите му удоволствие. Банският отлетя нанякъде със замах, последва го черната фанелка. Устните му докоснаха зърната на гърдите ми. Пръстите му заслизаха надолу където бедрата се съединяваха.
Гърдите му бяха толкова близо до мен и аз не можех да откъсна поглед от тях. Тялото му беше хармонично. Знаех, че мускулите на гърдите, гърба, раменете и краката бяха добре очертани, но сега ги виждах отблизо. Вдигнах ръка и прекарах пръсти по гърдите и ги спуснах надолу по плочките на корема. Другата ми ръка обходи бицепса, рамото, продължи по бузата и се зарови в косата му.
- Красив си.
С едно движение той се прехвърли върху мен. Не чаках покана и обвих бедра около него и го привлякох към себе си, докато той ме изпълваше.
Бавно и непоколебимо ме поведе към края. Усети напрягането на тялото ми и превзе настървено устните ми. Освободи страстта си и зарови лице в шията ми.
Наслаждавах на тежестта му. Усмихвайки се на себе си, прокарах пръсти през косата му. Той извърна глава и ме целуна по шията.
— Ей сега ще се изместя – прошепна той в ухото ми - Само да събера сили и ще те облечем най-накрая.
Докато ми помагаше да се изправя небрежно каза:
- Сега вече достатъчно ли сме близки за да ме наричаш по име?
На пейката в съблекалнята лежаха акуратно подредени дрехите ми. Приседнах до тях увита в меката хавлия, която той бе метнал на гърба ми. Машинално започнах да се подсушавам. Извадих чистото бельо от сака, опънах чорапогащника по краката и вдигнах полата. От дългия престой във и под водата кожата на пръстите ми имаше форма на захабена домакинска гъба и не можех да се справя с непокорните копчета на ризата.
Отпуснах ръце и се взрях в пръстите си сякаш невиждащият ми поглед можеше да ги подсуши в дълбочина и да опъне кожата отново.
Не усетих кога той се доближи до мен и приклекна. Не усетих и кога започна да закопчава копчетата ми.
- К-к-какво ми викаше преди да се удавя? – попитах вторачила се в дългите му пръсти.
- Едни умни хора са установили, че за състезателно плуване от 50м са необходими 500м загряване. Не си ли се зачудила защо правим различни плувни задачи преди да започна да ти засичам времена? Когато скочиш и заплуваш в състезателно темпо, мускулите ти изпадат в кислороден дефицит, защото сърцето ти все още работи на бавни обороти и не може да изтласка толкова кръв, съответно кислород. А и от вчера има повреда в термостата на помпата. Температурата на водата е спаднала с 5 градуса. Когато се топнеш в студена вода, мускулите автоматично се стягат и изтласкват кръвта към тялото, дробовете намаляват обема си. В резултат се получава още по-голям кислороден глад и мускулите блокират. Виках ти да намалиш темпото.
- А аз мислех, че си ядосан, че при загребването изтървам водата – промърморих.
Той се засмя и зарови лице между бедрата ми. После вдигна глава и каза:
- Нямах забележки към стила. Всеки детайл си беше на мястото.
Замълча докато палецът му галеше бузата ми. Доближи лицето си до моето и прошепна:
– Странното беше, че въпреки че си нагълтала много вода, дъха ти няма вкус на басейн. Трябва да ми кажеш тайната си някой път. След като съм плувал имам чувството, че и червата ми миришат на озон и хлор, а аз обичайно не гълтам вода.
Вратата на съблекалнята се отвори и вътре нахълта другият треньор. Явно знаеше за случилото се, защото не се учуди на присъствието ми там.
Тренерът се изправи и ми помогна да стана. Отказах предложената помощ за сака. Той тръгна бавно край мен към рецепцията.
- С кола ли си? Ще можеш ли да караш? Вземи си такси.
- Добре съм.
- Крииииссс – извика едно момиченце и се втурна към него.
- Хей, здрасти – приклекна той и спря полета й с ръце преди да се е блъснала в него – Готова ли си за тренировка?
- Мама ми купи нов бански, виж…
Не спрях. Отдалечавах се от тях и бърборенето на момиченцето заглъхна зад гърба ми. Нови думи се бяха загнездили в съзнанието ми. „Секс от съжаление”. „Успокоителен секс” „Секс за отвличане на вниманието”. „Секс…”
Знаех графика му наизуст затова не бе трудно да ходя на басейна в часовете, в които бях сигурна, че не е там. Другите треньори ми кимаха за поздрав, но очите им ме избягваха. Знам какво си мислеха за мен.
„Удавницата пристига”.
Минах през душа, сложих шапката и наместих очилата. Пръстите на краката ми обгърнаха ръба на басейна. Приготвих се.
Не скочих.
Стоях втренчена във водата. Тя беше спокойна и се набраздяваше когато някой от плувците преминаваше край мен. После пак се успокояваше. Оставаха само миниатюрните вълнички, които се генерираха от циркулирането на водата през пречиствателната система.
Гладката повърхност сякаш демонстрираше колко неподвижна и спокойна можех да бъда аз, ако се бях удавила.
Гладката повърхност сякаш ме приканваше да се гмурна и да я приема в себе си.
Гладката повърхност сякаш бях аз – недишаща и студена.
Не знам колко време се взирах в нея и тя в мен. Накрая се отдръпнах и се запътих към изхода. Знаех, че зад гърба си събирам съжалителните погледи на треньорите.
На рецепция отмених тренировките си за следващите седмици.
У дома самоунищожително се нахвърлих на себе си. Страхливка. Цял живот ли ще избягваш басейните? А морето, край което обичаш да се излежаваш вечер с приятели? А къмпинга край язовира? Какво? Ще се откажеш от всичко това заради един инцидент?
На работа продължих с атаките към себе си.
На следващия ден достатъчно нахъсана отново впих пръстите на краката си в ръба на басейна. Приклекнах.
И не скочих.
Отражението ми във водата се подсмихваше ядно насреща ми. „Ела де, ела – кискаше се то – Първия път не успя да се удавиш, давай, сега ще стане”.
И този път съжалителните погледи ме изпратиха до изхода.
На третия ден нямах намерение да плувам. Просто стоях с потопени във водата пръсти на краката с намерение просто да се сдобря с нея. С водата.
На четвъртия ден не бях особено сигурна, че ще успея. Водата изглеждаше все така недружелюбна, студена и отблъскваща. Не можех да разбера защо тя имаше такова смразяващо отношение към мен. Искаше да й се моля ли? Или й бях направила нещо и затова ме мразеше?
Някаква врата се затръшна. Погледнах по посока на звука и го видях. Той устремено крачеше към мен.
Страхът от водата ме бе парализирал, иначе щях да избягам. Исках да се скрия някъде от срам, но водата отдолу продължаваше да стиска краката ми и да се плиска с онзи гаден смях. Наведох още повече глава. Имах чувството, че водата размива пръстите ми, разяжда ги и вече не ги виждам.
Той спря до мен.
- Какво става? Онзи ден изчезна докато се обърнах да поздравя Ани. Полудях дали си се прибрала нормално в къщи. После ме информираха, че си отменила тренировките, колегите казват, че идваш в необичайно време, не влизаш в басейна… Избягваш ли ме? Заради онова в съблекалнята ли е? Толкова ли беше зле?
Мълчах.
- Не заслужавам дори една дума ли?
Глупости. Толкова много думи заслужаваше. Та той беше прекрасен - добре изразени мускули без да се натрапват, високо и стройно тяло, светли очи и прекрасна, топла усмивка. И когато тази усмивка озареше лицето му и достигнеше очите му – тогава сърцето ми прескачаше един удар, стомахът ми се свиваше, а умът ми изпадаше в безтегловност. Когато ме тренираше, вървеше край коридора и ме следеше с онова съсредоточено изражение, което ме подтикваше да разказвам вицове през почивките за да го разсмея за да видя пак тази усмивка.
Само че сега бях онемяла - водата пред мен ме поглъщаше, изсмукваше думите ми със своята омраза към мен.
- Кажи де! Не заслужвам отговор ли? – продължи да настоява той.
Наведе глава за да срещне очите ми и застина. Знаех, че сълзите вече се търкалят по бузите ми и че няма как да ги спра.
- Какво? Защо? – обърка се той.
- Водата... – изхриптях.
- Какво водата? Студена е?
- Страх ме е – прошепнах. - Много ме е страх.
Той застина за секунда.
- Почакай ме тук. Ще бъда бърз. Няма да мърдаш, нали?
Кимнах. Водата бе захванала стъпалата ми и не ги пускаше. Нямаше къде да мърдам.
След минута излезе от треньорската съблекалня по бански. Скочи в средата на коридора и доплува сякаш за миг. Застана под мен и вдигна очилата си.
- Хайде, седни на ръба.
- Ама... – паникьосах се аз.
- Тук съм, ще те държа. Повярвай ми – капчиците вода по ресниците на очите му ги правеха още по-магнетични.
Наведох се. Всичко ми се завъртя. Стиснах нервно очи.
- Спокойно – плъзна той ръце по бедрата ми. – На плиткото сме. Виж, водата едва стига до ребрата ми. Хайде, гледай ме в очите и не отклонявай поглед. Сложи ръце на раменете ми и се плъзни надолу. Аз те държа.
Вгледах се в очите му. Дали от отражението на лампите или на водата, но сякаш в тях се бяха събрали множество блестящи светулки, които рисуваха спокойна картина на огромна поляна и шепот на треви. Дланите му затоплиха бедрата ми, а пръстите му лениво ухажваха кожата ми и лекуваха нервността.
Спуснах се. Водата погълна голяма част от тялото ми, но освен леката хладина нищо друго не се случи.
- Добре ли си? – усмихна се окуражително той – Сега ще те хвана зад главата, а ти ще се отпуснеш по гръб. Не се паникьосвай, обикновена звездичка на гръб. Хайде. Бавно и внимателно.
Полегнах страхливо. Усещах ръцете му под главата и дупето си. Водата покри тила ми, после ушите и за момент се уплаших.
- Спокойно – викна малко по-силно той за да го чувам под водата – Отпусни се. Това го можеш. Не мисли за нищо, само гледай отражението си в тавана. Позволи мускулната памет се върне.
Стояхме така…не знам колко. По някое време усетих как тялото ми леко се издига, видях доволната му усмивка. Той леко повдигна главата ми и се приближи към ухото ми. Очаквах да каже: „етооо, вече си отпусната”. Вместо това обаче чух заговорнически шепот:
- Сега кажи името ми иначе ще те пусна.
Понечих да се изправя.
- Ооо, не-не – поклати недоволно глава той и ме задържа легнала. – Първо името ми. Хайде.
- Изнудвач! Използвач! Гад! – измърморих ядно аз стараейки се да не нарушавам с излишни движения крехкия си баланс над водата.
- Не-е, не се казвам така. Хайде да опитаме пак – той искрено се забавляваше. – И не се ядосвай, защото мускулите ти ще се стегнат и ще потънеш. Да подскажа ли първата буква?
Стиснах устни. Когато исках – можех да бъда ужасен инат.
- Пускам те, пускам те – продължи да ме дразни той.
- Крис! – извиках възмутено аз.
- Ето, че можелоооо – провлачи той – Нали няма да се уплашиш, ако междудругото споделя, че от както си говорим не те държа?
Усмихнах се. Тактиката да ми отвлече вниманието даде ефект. Точно това ми трябваше за да преодолея предразсъдъка към водата. Това обаче не означаваше, че изнудването щеше да му се размине.
Изправих се и свъсих вежди. Доближих се до него и опрях обвинително единия си показалец в голите му гърди. С другия го подканих да се наведе към мен.
- Какво? – ухили се още повече той и доближи лицето си до моето.
Рязко впих устни в неговите. Докато той усети какво става, вече го бях прегърнала с двете ръце през врата, а краката ми бяха обвили кръста му за да не ми се изплъзне.
Вцепенението му удовлетвори жаждата ми за мъст. Използвах момента и обследвах мекотата на горната му устна и извивката на долната. Сладко усещане постепенно започна да разпростира нишки из тялото ми и да превзема клетките ми една по една. Дъхът му се смеси с моя и когато устните му отвърнаха, целувката, планирана като наказателна акция, премина в бавно, проучващо мъчение на разпалващ се пожар.
Скокът на плувец от съседния коридор прекъсна магията. Спуснах крака към дъното. Светлите му очи се отвориха бавно и ме погледнаха разфокусирано.
- Кхм …ъмм да поплуваме малко. По корем – уточни с дрезгав глас.
Устните ми заформиха усмивка, защото бях усетила причината да иска да сме по корем, и застинаха когато осъзнаха какво предлагаше той. Ето как се развалят хубавите моменти – си казах.
- Аз ще бъда до теб и ще те наблюдавам. Мускулите ти помнят движенията, тялото ти също. Проблемът е в главата – започна да ме убеждава той.
Сексът е в главата – исках да го поправя, но вместо това затворих очи и издишах бавно. Доближих се до стената и опрях едната си пета.
- Хайде, леко плуване с пестене на силите. Плъзгаш се по водата, загребваш добре отдолу, ноктите към дъното. Отгоре пренасяш ръката леко, без напрежение, лакътят да не висва.
- Ех този лакът бре! – изръмжах и се отблъснах колебливо.
Плуването заедно беше неописуемо удоволствие. Водата колебливо се разтвори за да пусне полуголите ни тела. Ритъмът ми в началото бе малко плах. Свенлив. Събран. Под водата той ми направи знак да удължа ръцете напред. О, да, протягането! Как ли го пропусна в инструкциите си днес.
За първи път го наблюдавах под водата. Усещах до себе си как тялото му се плъзга край моето, виждах добре оформените ръце с дълги изящни пръсти как лениво се протягат напред, захващат неколебимо водата я избутват назад. Водата с нежна въздишка изтърва тялото и то се приплъзва напред за следващото захващане. Гледах прехласната, потънала в първично усещане, без да си давам сметка какво и как плувам. Достигнахме края на басейна. Ръката ми докосна ръба, краката последва инерцията на тялото. Лекото кимване на главата му ме накара да обърна посоката и да се гмурна отново. Той вече бе нагласил ритъма си по моя и синхронът между телата ни зароди невероятна емоция, за която не можех да намеря думи, а само да почувствам. Водата наоколо се беше примирила, че не може да задържи феерията на телата.
По-късно дъхът му пареше моята шия. Телата ни се докосваха горещи и разпенваха чаршафите. Ръцете ми обхождаха безспир гладкото тяло и попиваха движението на мускулите. Устните му изследваха кожата ми и предизвикваха подводни огньове. Разтваряхме се жадни, само за да се приплъзнем отново един върху друг и да задържим капките влага между нас.