автор: ringo

Сами във парка. И валеше сняг.
Засипваше треви и клони.
Целунах те. И после пак. И пак.
Ти само думичка отрони:

"Пак!" И като в странен ритуал,
навеждах се и те целувах -
без дъх останал, глух и онемял.
Сърцето бурно възликува!

Валеше и затрупваше следи...
И всичко почваше отново.
И кой бях аз, коя бе ти преди?
Души, за тайнството готови.

Снежинка те целуна и замря,
като звездичка после блесна.
След миг превърна се в една сълза.
В една молитва дълговечна...

Валеше. Все валеше тихо сняг.
Наоколо бе книга - бяла.
Небето сякаш даваше ни знак,
природата мълчеше занемяла.

Подвластни все на оня вечен зов -
естествен, както да се диша,
разбрахме, че се ражда в нас любов...
И трябваше да я напишем.

И стъпките ни леки по снега
написаха това начало.
Със тебе книгата четем сега...
И пак вали... И пак е бяло!...