Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: zarathustra
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13654

Онлайн са:
Анонимни: 68
ХуЛитери: 9
Всичко: 77

Онлайн сега:
:: mariq-desislava
:: zebaitel
:: Elling
:: ma_gi
:: vale
:: FFortuna
:: erka
:: doktora
:: LeoBedrosian

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2017 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
23 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНеизвестен
раздел: Фантастика
автор: nickyqouo

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

БУРЯТА И ЗОРАТА

Беше загубил представа за времето. Дъжда и вятъра така и не престанаха през цялата нощ.
Бе намерил чакалото непокътнато сред ниско разклонение, на около два метра от земята, на вековен дъб. Огромния дънер не можеше да бъде обхванат от по-малко от трима едри мъже, на два метра от земята стволът се разклоняваше в пет дебели клона – подобно на петопръстата човешка ръка, образувайки удобно пространство с форма на широка чаша. В това пространство бе разположено ловно чакало. В него бе намерил подслон Атанас Вълчанов след час придвижване в кал, дъжд и вятър. В чакалото бе намерил струпани черги с които ловците си осигуряваха известни удобства и топлина докато чакаха дивите прасета да преминат край чакалото. В единия ъгъл намери и стомна, запушена с мърляв вълнен парцал, но което бе по-важното съдържаща около половин кило люта ракия. Бе промил с част от нея раните си, но повечето изпи. Огнена река бе прогорила стомаха и гърлото му при първите глътки! Скоросмъртница, ей! Преди да го хване опиянението изхвърли английската куртка и приспособи едната черга за връхна дреха. Проби отвор за главата си, нахлузи я през глава и пристегна колана с ножа си върху чергата. Вонеше, но поне бе суха и щеше да го постопли. Ракията замъгли бързо съзнанието му. Беше изтощен, гладен и премръзнал. Зави се с проядени от молци и просмукани с пот черги и потъна в дълбините на съня.

Атанас Вълчанов се събуди и в началото бе напълно дезориентиран. Внезапно спомени за последните събития връхлетяха съзнанието му като рояк разгневени пчели. Тялото го болеше, всяка една частица от него, всеки мускул бе сякаш преминал през мелница. Движението бе сериозно усилие изискващо освен сила, така и воля за да бъде пренебрегната и преодоляна болката. Не знаеше колко време е спал, но навън все още бе тъмно, през пролуките на дъските на чакалото не проникваше светлина. Дъжд потропваше все така по дъсчения покрив и шумолеше в листата на дъба, но вятъра бе стихнал. Все още бе тъмно като в рог. Раните от ножа на противника го боляха адски. Чувстваше ги възпалени и кожата около тях се бе подула, месото му бе сякаш „разцъфнало”. Всяко докосване на вълнената черга върху рамото и гърдите му бе изпитание, въпреки, че не бе изхвърлил долната фланела на англичанина. Стомахът му бе празен вече от много часове. Облегнал бе гръб в грубите дъски на чакалото и се взираше през тесните пролуки направени за цевите на пушките, мракът бе плътен. Дъжда потропваше равномерно и все още мощно, сякаш се канеше да вали до края на света. Наблюдаваше мрака по посока на склона на хълма по който се бе изкатерил и по средата на който, на сравнително полегата площ се бе разположил и властваше дъба. На двадесетина мeтра зад гърба му склона отново ставаше стръмен и покрит с дървета и храсталаци. Бурята не бе успяла да събори чакалото което бе здраво закрепено, разположено между мощните клони на дървото. Щом се зазореше Атанас Вълчанов щеше да тръгне обратно по своя път надолу. Трябваше да се добере някак до скалната ниша от която беше тръгнал със своите другари вчера. Стори му се толкова отдавна. Трябва да се увери, дали е останал някой жив. Ако има такъв той ще е оставил някаква следа в малката пещера, някакъв знак за други оцелели другари, или още по-добре ще го чака там – него или друг оцелял. Припасите бяха останали там в пещерата. Всеки от групата би изчакал поне ден след такива събития, за да даде възможност на другите които са оцелели да се доберат до скривалището и до припасите и помощта която ги очаква там. Така разсъждаваше Атанас Вълчанов и знаеше, че всеки един от групата би разсъждавал по същия начин. Те са едно цяло, братя по оръжие, братя от кръвта на един народ, те са пръстите на ръка свита в юмрук. Щеше да тръгне към пещерата на зазоряване. Надяваше се кошмарните същества с които се бе сблъскал сред бурята в калните води на Черна река, да не са оцелели след падането им в бездната където камъни, коренища, дънери, въртопи и водовъртежи са ги подмятали и надяваше се, унищожили! Споменът за оръжието и силата на Гладкия пламтяха в спомена на Атанас Вълчанов и всяваха страх. Питаше се как е възможно такова чудо? Но бе сигурен в това което е видял. Би го обсъдил с други ако има оцелели. Те също би трябвало да са видели експлозията в нощното небе над Дойчинова крепост и падането на продълговатото тяло от небесата. Ако обаче няма оцелели и той все пак успее да се добере до позициите на полка няма да разказва за това небесно явление и за своята среща и схватка с неизвестните същества. Ще го нарочат, че се е смахнал. Ще го изкарат селския идиот! Блед светлик проникна през отворите за пушките и процепите между дъските на чакалото. Зазоряваше се. Атанас Вълчанов с мъка раздвижи тялото си. Болка пронизваше всяка фибра на тялото му. Промъкна се през отвора в средата на пода и се спусна от дървото по дебелите дъски заковани като стъпала в ствола на дъба. Стъпи на земята и се разтъпка около дървото. Мускулите му сякаш „скърцаха”. Чувстваше се слаб и отпаднал. Дъжда валеше неспирно, струите бяха плътни и отвесни. Дъждовната вода се процеждаше през огромната дървесна корона, през клоните и листака и капеше по чергата с което се бе пременил войника. Скоро щеше да се просмуче с вода и да натежи ужасно. По този въпрос не можеше да се направи нищо. Атанас Вълчанов клекна до малка дупка сред корените на дъба, където се бе събрала дъждовна вода и пи. Небето бе изсветляло, но бе доста по-мрачно от очакваното. Облаци покриваха небосвода във всички посоки, бяха ниски и надвиснали. Лошото време не се канеше да си отиде. Напротив, канеше се да остане задълго. Замисли се за войниците в окопите и позициите на Червената стена и кота 1243. Кал и студена вода покриват глезените, че и нагоре. Мокри ботуши и мокри шаячни униформи. Студ, влага и смрад на мокра вълна. Часове, дни и нощи в кал и вода. Лошото време се канеше да остане задълго. Атанас Вълчанов тръсна глава. Лошо време и лоши мисли. Излезе изпод короната на дъба и тръгна надолу по склона. Дъжда го шибна рязко. Изтрещя гръмотевица и внезапно се изви дяволски силен вятър който го тласкаше в гърба, надолу по склона. Дъждовните капки придобиха сила и тежест. Удряха го в лицето с острота. Бурята се вихреше отново. Все едно почивка е имало само за кратко, докато другия играч излезе отново на сцената. Зората настъпваше но светлината бе слаба.

Застанал бе на около сто метра над бушуващите води на Черна река. Склонът бе опустошен. Гората бе бледа сянка на самата себе си. Склонът бе опоскан, по оголени участъци лъщеше мокра от водата скала, пръста беше отмита, счупени клони, изтръгнати от корен дървета и пречупени стволове бяха разпръснати хаотично по цялото пространство. Труп на дива свиня бе заклещен между скала и коренище, потопено до половината във черните води. Буйни, мръсни, пенести гриви обливаха потопената задница на животното, докато озъбената му зурла стърчеше към небесата. Остър клон бе пробол търбуха на свинята и стърчеше от двете страни на тялото и. Продълговатото тяло което бе паднало на дъното на коритото на Черна река не се виждаше. Езеро с дължина около половин километър и ширина около петдесет или шестдесет метра се бе образувало на това място. Водите се изливаха като водопад от долната част на Дългото езеро (както го нарече за себе си Атанас Вълчанов), и се разбиваха в бездна която водата бе издълбала незнайно колко дълбока. В горния си край езерото бе много, много тясно, това бе клисура с ширина около шест-седем метра, отвесни скали образуваха каньон, който, подобно на истински канал, сдържаше водите преди те да се разлеят в по-широката част на Дългото езеро. В тази горна част обаче се бе получило огромно натрупване на изкъртени скали, изтръгнати коренища, счупени клони, стволове на дървета и храсти. Тапата бе много здрава, но водата бе пробила отвор с диаметър около три-четири метра от който водата фучеше и излиташе под голямо налягане, подобно на сифон. Разпенена, гигантска струя вода която пълнеше новопоявилото се езеро. Дъжда продължаваше да вали, вятъра виеше на умряло и носеше водни струи хоризонтално. Атанас Вълчанов отново бе мокър до кости. Трепереше от студ, беше много гладен и изтощен. Беше му ясно, че не може да преплува Дългото езеро. Водата беше буйна, имаше подводни препятствия около които се образуваха водовъртежи. Някой клон или коренище ще се заплете в краката му и ще го повлече надолу. Не, не можеше да преплува тук. Другият изход е да предприеме дълъг преход покрай реката докато намери удобен брод. Или да се скрие и да изчака дъжда да спре, водата да се оттече и да премине. Ако е оцелял дотогава. Това можеше да отнеме дни, а той не разполагаше с припаси. Нямаше сили да издържи дни в такъв капан. Раните му бяха замърсени. Чувстваше се на ръба на силите си и бе отчаян. С дълъг преход надолу край новите брегове на Черна река не можеше да рискува. Не бе сигурен дали Гладкия и Другия не са оцелели и не бродят някъде там. За преход нагоре по течението на Черна река нямаше сили. Склонът беше стръмен, скалата мокра и хлъзгава. Подпираше се на мократа кора на дърво и наблюдаваше отчаяно безразличната сила на стихията. Плъзна се надолу и седна сред стърчащите, оголени коренища на дървото. Водата бучеше. Внезапно над силния шум над водата надделя силен пукот и трясък. Сякаш нещо тежко се заби в тапата в горния край на Дългото езеро. Пукотът и трясъка се усилиха, нещо напираше да преодолее стената. Нов пукот и трясък се разнесоха над Черна река надвивайки за миг силата на бучащата вода. Над тапата се изправи дървесен ствол. Дънер с дължина около десетина метра се наклони и се преметна над „тапата” и падна отвъд. Атанас Вълчанов наблюдаваше със страхопочитание тази игра на природата. Дънерът попадна в силната водна струя която го изстреля с гигантска сила напред. Стволът се преметна няколко пъти, водата го подмяташе, докато силата на разпенените води най-сетне го измести почти хоризонтално и дънера се заклещи между стените на каньона в горната част на образувалото се езеро. Водата го шибаше но дънерът се бе заклещил здравата и не помръдна повече. Атанас Вълчанов прецени, че това може би е неговия шанс да премине на другия бряг на Черна река. Знаеше, че рискът да падне от дънера е много голям, но вътрешно в себе си вече бе решил да опита.
Дънерът бе мокър и хлъзгав. Кората на дървото беше грапава но това не бе достатъчно за да се премине лесно и безопасно по него. Беше широк две-три педи което го правеше едно много несигурно средство за преминаване над разбеснялата се Черна река. Не стига това, ами и водната струя която го обливаше бе мощна и снижаваше още повече шансовете за безопасно преминаване. Атанас Вълчанов бе притиснал измръзналото си и мокро тяло до ствола на дънера. Краката и ръцете му се бяха вкопчили отчаяно в мократа кора. Беше в средата на дънера, от отсрещния бряг го деляха не повече от 4-5 метра. Най-голямото разстояние в живота му! Водната струя го обливаше и вкочаняваше допълнително изтощеното му тяло. Блъскаше го странично и той не успяваше да се противопостави и да продължи да пълзи. Чувстваше, че ако отпусне хватката си за да се придвижи и една педя напред, бясната вода ще го отнесе и погълне. Устата му се пълнеше с кална вода и пясък. Грохотът го обгръщаше и смачкваше и последните останки от решителност. Чувстваше се като прашинка на фона на природната ярост. Парче от кората на дънера се откърти под напора на водната струя. Дясната му ръка се озова за миг във въздуха, водата подхвана тялото му, преобърна го върху дънера и го захвърли в калните водовъртежи на образувалото се езеро. Повлече го със сила през средата на водното пространство. Едва успяваше да държи главата си над водата. Клони и коренища го блъскаха и скоро Атанас Вълчанов бе потопен под водата. Започна да се бори неистово и да блъска с ръце и крака за да изплува и да си поеме дъх. Въздухът бе студен и наситен с влага и дъжд но бе истинска наслада. Вдиша няколко пъти, задържа се на повърхността и тогава се опита да се огледа..... Беше прекалено късно.


Публикувано от Administrator на 17.01.2012 @ 22:13:06 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   nickyqouo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Евангелието на Юда
автор: LeoBedrosian
2846 четения | оценка 5

показвания 86282
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Неизвестен" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.