автор: ivliter

„Аз те срещнах любов закъсняла“…
Това прочетох някъде в едно стихотворение. Тази фраза провокира мисълта ми да тръгне след нея. Запитах се: „Може ли една любов да бъде закъсняла?“ Зависи за къде и за какво става въпрос.
Според мен любовта, споходила сърцето, никога не закъснява. Тя винаги е навременна, добре дошла и идването й не е случайно. Тя е дар, импулс и тласък от живота за живот; живот в живота. В случая, въпросът не е дали ще я приемем, а как ще я приемем: с радост, с признателност, със смут; какво ще направим с нея, когато дойде. Любовта е бременна и идва в нас, за да роди нещо. Скъп гост или натрапница!? – това донякъде зависи от нас самите. Въпросът е и в това, какви условия сме създали за раждането, и какво ще се роди.
Възродителка и будителка е тя – събужда тялото и духа ни за нов живот, раздвижва ума и чувствата ни – тя е движение, а ние сме онова, което е призвана да задвижи, да го извади от инертността и застоя и му, и да му придаде ускорение.
От друга страна, като че ли, всъщност, ние няма как да срещнем любовта, ние по-скоро я посрещаме, отколкото я срещаме. Тя е тази, която идва или не идва, която си отива, която по някаква приумица избира да ни срещне ли или не и по кое време да го направи. А може би се движи хаотично и е въпрос на случайност да се блъсне в нас!
Нашата съдба е да я очакваме. Защо да не бъде винаги с отворени обятия?
Не отричам и възможността да има контра теза на тази, която поставих в началото. Може би пък и ние да сме призвани да правим малките си крачки към нея!? Нещо повече – може би смисълът на дните ни е да я търсим, постоянно да я губим и намираме, да я преоткриваме до безкрай в многобройните й превъплъщения и проявления.
Като че ли еднозначен отговор в крайна сметка няма.

15. 1. 2012 г. - Троян