автор: secret_rose

Магичният път на приказките.
Михрима - сливането на слънцето и луната и мирото от Козанския манастир.
Адана, 2006


- Какво се е случило после... разбрали ли са змиите за смъртта на кралица Шахмеран?
- Не бързай, момиче. Нека стигнем до крепостта. Там ще ви разкажа продължението.
Всички хубави приказки имат добър край си мислех и си обещавах да го напиша сама, ако тук липсваше. Светът се променя според възприятията ни - на това ме учеше Ирис, и само от нас зависи как ще приключи една или друга история. Зависи от вярата ни, от надеждата и от любовта, а също от степента на себепознание. Защото светът сме ние, казваше той и тъжно поглаждаше косите ми. Понякога се чудех дали един човек може да помогне на друг, дали може да промени пътят му, да го отклони от грешното и да му покаже вярната посока. Научих, че може само да го напъти към един все още несъществуващ път а нататък е сам. Ние ползваме своите наличности, съкровищата, трупани през вековете отвътре или навън - разказвани в спомени и легенди, и умът ни прилича на голям заключен трезор, отрупан с безброй чекмедженца. Някои от тях пазят истината, други - лъжата. В някои краят на приказката за Шахмеран стои заключен, в други - празни бели листи, мастилница и перо очакват сами да го допишем. Кои от тях ще останат заключени завинаги за нас и кои ще извадим от стената ние не знаем, можем само да опитваме. Не стига един човешки живот за цялото знание на земята, но земята го носи в себе си и знаците са навсякъде, защото нашата земя - това е нашият запас в голямата хранилница на съществото ни. А кой държи ключа за нея? - Шахмеран.
Потънала в подобни размисли седнах в автобуса и зачаках да потеглим към змийския замък. Замъка се намира на високо, твърд и обграден от обли стени с осем кръгли кули и привлича погледа неудържимо още от далече. Змийското кале е първата брънка от дългия синджир древни крепости на керванския път от Адана, през Анадола към Изтока. Пътят на коприната, пътят на войната и пътят на Любовта - така наричат местните хора върволицата замъци. Някога тук е живял поет, който отглеждал змии и изписвал стиховете си по крепостните стени, разказва народа, и ние навсякъде виждахме красива калиграфия, рисунки и изображения на змии, животни и хора, а между тях според легендите, бе скрита тайната за смисъла на живота. Който я намери никога вече не се обърквал. Самият замък бе извезан като пъстра змийска кожа, чието тяло е покрито с дантела. Тук са оставяли своето изкуство византийци, армени и кръстоносци и след всеки народ се е раждала по една нова приказка за Шахмеран и замъка.

Когато човешкият син убил кралицата и тръгнал да си върви, носейки водата от опашката, гърдите и очите в кожени мехове, змиите при входа го спрели и запитали какво носи. "Знанието" отвърнал той и излъгал, че отдавайки знанието си, Шахмеран заспала дълбок сън и заръчала никой да не я буди 100 години. Пуснали го змиите да си върви и отново застанали на пост. Минало време, дълго време. Новият султан живеел в страх и тъга. За да заблуди змийското царство, той се промъквал скришом в пещерата им и оставял делви, пълни с човешко мляко, защото змиите се хранели с млякото на своята кралица - майката на света им. За да не разпознаят, че е подставено, капвал в него по капка от вълшебната отвара с нейните очи, която носела мъдростта. Но отварата свършила. Не знаел какво да прави нататък тъжният султан, как да изхрани змиите от кралството. Ако те научели, че е убил кралицата им щели да изпълзят на повърхността и да избият цялото човечество. Затова извикал най - добрите майстори, отрязал им езиците и ги накарал да зазидат входа за змийската пещера а отгоре и да построят твърда крепост, такава, каквато никой да не може да разруши. Заели се майсторите с нелеката задача, в пълна тишина, за да не ги чуят змиите. Но най - младият от тях накрая изпуснал последния камък, с който трябвало да запечата пещерата, камъкът се търкулнал надолу и достигнал дебрите и. Изпълзял главатарят на змиите, видял човешкото дело и рекъл: "Този камък ще го погълна и никога няма да го намерите. Така ще остане проход към нас и изход от нас, а всеки човек който стъпи в новия замък, повече няма да може да излезе. В този замък, полят с кръвта на Шахмеран никой няма да може да влиза и никой няма да може да излиза."
Изплашил се зидарят и хукнал към султана. "Аз ще разваля проклятието с тялото си" отвърнал султанът и тръгнал към пещерата, за да бъде зазидан в стените и. Но мъдростта му била недостатъчна, тъй като споделял водата от вълшебните очи с цялото змийско кралство и силата му не достигнала да развали проклятието. Затова до ден днешен злото намира път към нас а ние не можем да проникнем до леговището му и да вземем последният камък. И всеки човек, открил пътя натам се изгубвал и повече не можел да се върне, новата крепост го поглъщала.

Нещо в цялата история отново не ми даваше мира. Не можеше да няма изход от тези безкрайни тунели на същността. Разбирах, че поглъщайки знанието, ние се бяхме сродили със злото, но в думите "ще остане проход към нас и изход от нас" се криеше тайна, която бе и разковничето. Отбелязах си да попитам Ирис какво мисли за всичко това когато го срещна и тръгнах по камънаците след групата.
- Ушам*, така е то. Стари са тези приказки, колко са стари никой не знае, ама от мен да знаеш - по - стари са от света. И ако искаш да им разгадаеш тайните, трябва в началото да се върнеш. Истините са в началото а не напред или в края на пътя.

___________________________________
*
Ушам - детето ми - от ушак - дете (от Черноморското наречие по тези земи)
Лас - иде от Лаз (лазур), така наричат населението по Черноморското крайбрежие на Турция - Лазите (лазурните).
Наш - в превод - онзи, който служи, помага; слуга на Аллах. В Корана има сура с това име.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...