автор: daro

И сякаш Бог през пръстите от клонки
(но не през пръсти)
разпилявал е в очите дъжд от охра
и с виртуозен жест, ноемврийска хала
свила е гнездо от медени фунийки.

Нещо топло мърка там, и несмутено
пастелено си диша някакво валмо,
а ушенцето потрепва от полъх на петно –
жужащо, тъмно лекокрило...и разбудено.

В двора заден на живота шепне тържество.
Нехайно някой е пропуснал да го скрий това:
въздушната закачка с мисан, на една мушица
под звънчевото слънце от бакър и блаженствО.

Всъщност, за какво е всичкото това...
щом хукнали душите да подменят
дограми на лицеви фасади!