автор: secret_rose

Зората на Алмир
Хасанкейф,
2006


Малката свещ бе догоряла през нощта и в стаята беше тъмно. Унеса ме люлееше по тъничката граница между сън и реалност, докосваше неуспешните ми опити да открехна очи и ме връщаше обратно в света на Морфей. Казват, че душата по време на сън излиза от тялото и пътешества в безкрайните дебри на астрала, а когато се завръща се случва постепенно заради нежеланието и да влиза в своя затвор - плътта и аз сякаш наистина чувствах нещо подобно - едно сетивно пробуждане следваше друго и докато осъзнавах и чувах или опитвах да чувам, очите ми все така бяха затворени макар през клепачите да чувствах плътния мрак. Стресна ме рязкото проскърцване на вратата, навярно отворена бързо за да не скърца много. Взрях се в тъмнината, добила цвят на мъгла и различих високата фигура на мъжа ми, последван от още двама. Последният носеше малко газениче и не приличаше на Ирис и любопитството окончателно ме разсъни - това трябваше да е нашия тайнствен домакин, когото от снощи очаквах да зърна.
- Хайде, събуди се, бавно, бавно...
Една ръка ме измъкна от лутането и седнах в леглото. Разтърках очи и ги впих в непознатия. Човека не се виждаше изобщо, над лицето му бе спусната качулка а над ръката държаща газеничето имаше дълъг ръкав.
- Ела, стани, трябва да преместим леглото.
Дръпнах се в страни като помъкнах и чергата, с която бях увита. Непознатият постави внимателно лампата на масичката и двамата с Ирис отместиха дървеното ми легло. После свалиха кавиора от стената, сгънаха го настрани и отвориха капака на прозореца. Преструвах се, че не знам какво има там и поглеждах уж учудено но любопитството ми растеше, понеже отвън нямаше място за четирима и ако мислеха да излизаме всички, грешаха. Човекът с качулката се провря през отвора до кръста, задърпа нещо отвън и после бавно излезе докато Ирис придържаше капака. На слабата светлина виждах че върши нещо но не виждах какво. След малко махна с ръка към нас без да се обръща и изчезна от очите ми. Ирис го последва и също се изгуби а накрая и мъжа ми. Оставах аз. Проврях глава под капака и ахнах. Над тясната тераска сега имаше голяма дървена решетка, стабилно закрепена върху здрави греди, изтеглени някак отдолу изпод стаята. Прекрачих прага и седнах до тях по турски. Утринта бе свежа и хладна но все още тъмна и нищо не се виждаше. Ирис намали пламъчето в лампата и съвсем го изгаси. Всички седяха тихо със затворени очи и очакваха първите проблясъци на зората. Помислих, че още няма и 5 часа и се зачудих защо им е да ставаме толкова рано, после неистово закопнях за глътка кафе и изобщо - не успявах да утихна и да спра потока от мисли когато неусетно първите лъчи спуснаха едва розовееща феерия над нас и очите ми потънаха в невероятното чудо насреща. С всяка изминала минута скалите в далечината приемаха по - ясни очертания, вече различавах гъвкавата снага на река на хоризонта а около нас... около нас по продължение на малката скална тераска бяха изникнали още дървени решетки с накацали по тях сиви дрипави фигури, свити и толкова мънички, че се зачудих реални ли са. Погледа ми се плъзна по скалните отвори нататък и навсякъде имаше насядали хора. Имаше толкова много хора, всички потънали в тишина, очакващи изгрева. Надолу по продължение на скалата към пропастта от малки и големи отвори, по решетки или направо на скалите. Всички седяха мълчаливо, свели очи и за момент ми се стори че сънувам. Сякаш се намирах в някоя вълнуваща сцена на филм от величината на Междузвездни войни или в роман на Спилбърг. Беше невероятно. Беше вълшебно...
Неканено чувство ме върна към моя първи осъзнат диалог с изгрева в дните на абитурентските чудеса, когато целият клас захвърляхме кокетните тоалети, нахлузвахме анураци и поемахме към върховете на Ставропол и изгряващото слънце. Още помня вълнуващата тишина...
Розовеещото небе меко плисна върху ни виолетови отблясъци, нежните прокъсани облачета отразиха оскъдната светлина и заприличаха на фина дантела, разпръсната върху тъмно кадифе. Звездите една по една изгасваха сякаш някой дърпаше невидими шнурчета, небесата променяха бързо цвета си от тъмносин до оловен, после през тюркоазен към бледнеещ аквамарин и прозрачността на изгревната омая пред очите ми разтвори прекрасни златисти дипли и драперии, сякаш нощта бавно нагъваше полите си в ръка, готова да прекрачи зад планината и да остави величественото светило да поеме деня си. Гледах като омагьосана. Чувствах се прозрачна и малка, почти невидима пред великия миг на зората. Омаята, която помня и изживявам и в този момент е невъзможно да бъде разказана... Ирис протегна ръка и докосна очите ми с покана да ги затворя. Не можех, не исках. Цялото великолепие на зората преливаше в зениците ми и сякаш през тях слизаше до сърцето.
- Не гледай, поеми я в сърцето си...
Моментално стиснах очи и утихнах. Не помня колко седяхме така, потънали в мълчание когато шумоленето на дреха ме измъкна от унеса и погледнах. Срещу ми две меки сиви очи се усмихваха.
- Kim sin... - запитах го кой е, като наистина не помня езика, на който го направих, но той ми отговори.
- Алмир.
- Здравей, Алмир...
Момчето не бе на повече от тридесет, макар да изглеждаше значително по - възрастен от Ирис. Ирис до него беше като малко палаво дете и както винаги разцъфна в чаровна усмивка а после се изчерви и сведе очи.
- Хайде да влезем и да сложим заедно чая.
- Но нали...
Обърнах се към отвора в стената и видях Ванесса щастливо да маха с ръчичка и да се смее. Не исках да излиза при нас на решетката и бързо се пъхнах в стаята. Мислех за Алмир. Този човек беше особен. На светлината отвън успях да го разгледам - имаше светли коси, сиви очи и красив римски нос, горда брадичка и целия излъчваше сила и извикваше страхопочитание. Беше облечен само в една дреха, подобна на расо с прехлупване на гърдите и въженце на кръста, което съвсем ме отнесе към старите времена, из които бродех нощес в мислите си. Всички се преместихме в по - широка стая, навярно всекидневна, с изсечени в самата скала миндери с твърди бели седири (възглавници) по тях, особено голяма синия в средата, закрепена на поставка с четири ниски крачета, малък оджак а до него чайник и издълбани в стената долапи, в които бяха подредени месингови и дървени съдове. Алмир запари чай и докато го чакахме да узрее ни разказа, че всички хора, които видяхме тази сутрин са едно малко общество, което не живее по порядките на местните кюрди но и рядко общува помежду си.
- Ние всички живеем заедно, но не се срещаме.
- Аскети...
- Какво е аскети? - сивите му очи развеселено погалваха ту мен, ту Ирис и аз обясних, че аскет е човек, който живее далече от светското общество, в ограничения и самота, или човек, съзнателно отказал се от земните удоволствия.
- Но ние от нищо не сме се отказвали. Така сме се родили, тук, и никога не сме напускали това място.
- Също е отказ, от интеграция.
Алмир ме гледаше учудено и неразбиращо и Ирис се намеси. Разказа, че в Хасанкейф по принцип не живее никой. Местните хора се източили към новия квартал Батман, по - късно прераснал в градче а някои останали по селата. Селата били обитавани от кюрди мюсюлмани предимно а онези от хората, които виждали нещата различно и искали да живеят встрани, се завърнали в пещерите. Не било леко съществуването им тук заради безбройните туристи но те не желаели да напускат родното си място, нито търсели по - луксозен живот, привикнали към суровия уют на планината. Хората от селцата и близките градове им помагали и ги пазели. Алмир и по - големият му брат Ален се родили в този дом и израстнали тук. Не посещавали училище, понеже най - близкото било в Батман а трябвало да се работи. Обичали майка си, която рано починала и завещала на синовете си любов към труда, простотата и изгрева. По-късно, след смъртта на...

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...