автор: secret_rose

Към изгрева.
Пътя за Хасанкейф,
2006

Днес пиша този роман изправена пред своите спомени със стоицизъм, подобен на гранична стена. Досещам се за произхода на думата - "боядисан вход" от старогръцки и в мен се разлиства усмивка - арките на душевността ми пазят тайни входове и скрити в сянка отвори, водещи към един по - космологичен мироглед, закачил мъничко от Зеноновата Школа, погалил китайските застроения в не една доктрина, плъзнал се назад към източните философии за универсума и после чак към дебрите на руските земи... А всъщност, аз седя тук, в малката всекидневна на дома ми, наведена над лаптопа с чаша чай и едно не особено приятно чувство за опит да вместя всичко в няколко странички на уърда. В една от книгите си любима авторка бе сравнила тънката мрежичка бръчици по лицето с географска карта. Пиша тези редове и си мисля - ако в изражението на нелогичност или суета релефа наброява шепа култури, какво изобразява усмивката ми. Къде съм била, за да вдъхна кристалната свежест на любовта, която единствена днес намира място в моята карта, другото просто ме уморява. В къщи, на неудобния стол, пред голямата стъклена маса, с аромата на чаените листа и отмерващия вдишванията ми тиктакащ миг.
"Съществуват много степени на познание" гласят красиви суфи слова, и обясняват приликата на човешкото същество с мравка - мравката пълзи по напечатаната хартия, докосва буквите с крачета и навярно си мисли, че думите дължат появата си на перото.
Усещането че си съществувал в определени географски ширини често разпалва въображението и провокира дърдорене, мълчание или поезия. Многословността извира в мен с началото на този разказ, но помня време, когато докосването и познанието намираха тихичък пристан в сърцето ми, унесено спусках ресници пред спомена и оставях ветрения полъх единствен да познае същината на неизказаното. Ирис в такива моменти се усмихваше в косите ми и прошепваше, че излъчвам аромат на цъфнали череши. Смеех се на шегата му в отговор, и казвах, че навярно изтеглените ми очи му напомнят японска пролет но той отвръщаше тихо как е прекрасно, че дзен може да означава насред пустиня или върху леден айсберг да бъдат усетени цветният аромат и пухкавия прашец на дръвчетата, но дао - това е нещо, което е необяснимо, защото в дао плодната градина си самият ти.
- Толкова много искам да пътешествам с теб...
- Нима не се случва?
- Ами... не сме отишли по - далече от Източна Турция.
- Ако наистина го мислиш, ще си скъсам достопочтената Дзонкапа шапчица и ще стана гологлав охлюв.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...