автор: city

Глава първа

Часът наближаваше два и половина на обяд и слънцето жулеше с парещите си лъчи, запотените играчи упорито продължаваха да замахват с бутафорните си мечове навлечени с кожени брони и ризници, а потта им се стичаше на вадички около прилепналата им на лицата коса.
Нищо не можеше да ги измъкне от надпреварата на масовките, те се явяваха за тях като наркотик, никога не ти стига една доза винаги искаш още и още, и още дори когато знаеш че вече е невъзможно да поемеш повече ти си готов да жертваш живота си в името на блажения адреналин, даряващ мнимо усещане за безсмъртие. Това естествено нямаше да ги убие, в крайна сметка те умираха намушкани или прободени, разрязани на две или повалени от магия, но смъртта им беше мимолетна, защото само минути след края на поредният сблъсък те отново се изправяха читави и здрави, но малко по-уморени, малко по-замаяни. Умората беше стимулът, който ги подтикваше да продължават тази своя невероятна игра на рицари и воини, орки и тролове, благородни дами и черни магьосници, умората беше предизвикателството което отправяха към своите тела, начина да изкарат на показ своята издръжливост и упоритост, сила и ловкост.
Всичко това беше чудесен начин за играчите на тази фантастична игра да освободят напрежението, да попаднат в друг свят, създаден от тяхната собствена фантазия и поне за малко да бъдат по-различни, освободени от оковите на скучният си живот изпълнен с рутина и задължения, начина им един път в седмицата за няколко часа да казват: „Майната му на всичко искам промяна и ще я получа”. И те я получаваха, взимаха своите часове за отмора и не пилееха и секунда, защото когато човек се забавлява времето лети неусетно, а те определено изпитваха удоволствие от това което правеха.
Времето продължаваше да лети и в главата на всеки се въртеше нещо, някакъв проблем или тревога, някакъв скрит, но неизказан копнеж. В една такава главата от копнеещите за приключения души също се прокрадваше една мисъл, която предвещаваше едно голямо само по себе си приключение, но в реалният живот и то се наричаше любов.
Любовта понякога може да бъде най-страшната дума на този свят, защото е в състояние да смачка и разруши жестоко някой или да създаде криле, който ти дават възможността да получиш всичко, което някога си искал да постигнеш. В случая тревогата, която изпълваше сърцето на едно момиче я караше да крещи от болка и да се раздира от отчаяние. Понякога собствените ти чувства могат да те отведат до твоя собствен крах и ти сама да скочиш напълно доброволно в трапа от който няма излизане, но ако не си готов да рискуваш няма смисъл да опитваш, или прословутата фраза: „Съдбата обича смелите”. Дали тя ги обичаше или просто те обичаха да рискуват беше съвсем отделен въпрос.
Зеринтия, така бе името на момичето в този измислен свят в който ти казваш какъв да си и какъв да не си и в който ти си създателя. Името означаваше буквално вид пеперуда, но уловката беше именно в това, че малкото и невинно красиво същество беше кръстено на една древна богиня водеща началото си от тракийския пантеон и отъждествявана с Хеката и Афродита. Тази малко известна богиня имала дори остров с пещера кръстени на нея, рядко достижение за повечето простосмъртни.
Интересен беше изборът на подобно име от страна на момичето тъй като по никакъв начин не приличаше на мрачно същество готово да посреща душите на мъртъвците и да се разпорежда с живота на хората, нито пък излъчваше онази съблазън която трябваше да кара мъжете да преплитат крака и да вият като вълци още щом я видят. На външен вид тя беше доста обикновена, но не и грозна, притежаваше чар, но не на съблазнителка, а на сладко малко момиченце с меки и обли черти, но все пак недостатъчно меки, за да и придават сладострастен вид. На моменти имаше нещо много кукленско, но само понякога и то не продължаваше дълго, а траеше кратко почти мимолетно и обикновено се случваше когато никой не я гледаше. Самочувствието на това бедно момиче беше достатъчно добро така че да не потъва в самосъжаление по цял ден, но беше и достатъчно обективно, така че да разбира ясно, че никога няма да спечели конкурс за красота. Въпреки че като цяло визията и не беше нищо особено все пак имаше няколко черти които бяха истински красиви, една от тях беше огледалото на душата и, нейните очи, който бяха пъстро зелени и изящно извити, и издължени в края, придаващи и екзотичен вид на някоя дива амазонка, както и буйната и медно кестенява коса, която се развяваше леко след всяко движение.
Зеринтия ясно разбираше как сама влиза в капан от който щеше силно да пострада самочувствието и, и въпреки това беше готова да жертва гордостта си, за да признае чувствата си на момчето, което щеше да изиграе важна роля в живота и, и може би щеше да застане до нея на скалата водеща до пропастта. Някои хора имаха силно развито въображение и си представяха неща, които никога няма да се случат. Но свободните души са различни, те са като малките деца смятат, че всичко на този свят е възможно докато един ден не пораснат и не се сблъскат с трудностите, и препятствията оставени им от съдбата, и не разберат че неща като всичко е възможно не съществуват и единственото което можеш да правиш е да следваш течението. Но именно свободните души нарушаваха хармонията, защото те плуваха срещу течението упорити и убедени в това което смятаха за правилно, и се опитваха да стигнат до мястото от което извираше реката от източника на всичко желаейки да го променят така че да тече така както те искат, но единственото което можеха да направят е просто да стигнат до началото и да се опитат да се задържат там докато не превърнат мечтите си в реалност.
В разгара на битката Зеринтия гледаше само един единствен човек който размахваше меч напрягайки мускулите си, сечащ на ляво и на дясно със стичаща се на вади пот по лицето му. Всичко това караше този човек, наречен Драк, да изглежда още по-привлекателен в нейните очи, а това я караше да се чувства още по-зле, защото знаеше че няма никакъв шанс с момче като него. Но никой не решава кого да харесва и да не харесва сърцето му, никой не е виновен за чувствата си, а може би е виновен че сам не е способен да ги озапти и да ги скрие, да не ги издава, но понякога дори сърцето ти да е отхвърлено е по-добре отколкото, ако стои стаено и неизказано. Мислеше си че няма какво да загуби освен малко присмех, но мисълта я накара нервно да придърпа кичур от косата си и да пребледнее като смъртник.
Битката продължи още около минута Зеринтия дори не усети кога някой мина зад гърба и, и я разряза на две с меча си, но това не я интересуваше защото Драк все още беше жив, за щастие беше от печелившия отбор, а тя от губещия колко красноречиво. Едва сега усети лъчите на слънцето които безжалостно я удариха по главата, прилоша и леко, но не достатъчно, само колкото да и се замая пред очите. Трябваше да го изчака да остане сам така щеше да може да му каже какво изпитва към него и да се моли, дори да знаеше че няма начин, той да отговори на чувствата и. Всъщност дори да знаеше, че няма как да стане и се искаше това да се окаже истина и той да я харесва колкото и тя него, но можеше да се надява само на това да не я отреже прекалено грубо поне това не. Само при самата мисъл и се догади, а не беше хапвала нищо цял ден, може би от глад, надяваше се да е от глад, а не от нервността която я обхващаше като с менгеме, а отгоре я чака ръка прихванала здраво чук готова всеки момент да се стовари върху и. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че той е свестен, че е добър не е лош и е мил много мил и загрижен, и умен, и възпитан и тя вярваше, че ако той наистина е такъв какъвто си мислеше че е ще и каже по деликатен начин, че не изпитва нищо към нея, така поне се надяваше, като малка мишка прихваната от лапата на котката приклещена в ъгъла на тъмната стая надяваща се, че котката просто ще я изяде но вместо това тя предпочиташе да си поиграе с бедната мишка преди да се нахрани с нея.
Времето се движеше бързо напред ставаше все по-топло, а той не оставаше сам сякаш всички се бяха наговорили против нея и не го оставяха и за секунда, но тя трябваше да успее, трябваше да е днес защото не знаеше дали ще и стигне смелостта да му изкаже любовта си друг ден. Хвърляше нервни погледи към него кръвта все още не се беше върнала на мястото си на лицето и, и изглеждаше така сякаш ще припадне всеки момент или ще си изповръща червата на поляната пред всички. Беше сигурна, че няколко човека видяха изражението и на мъченик, но не обърнаха особено внимание или поне така изглеждаше. Нямаше значение трябваше да продължи да се бие да изчисти мислите си и да се концентрира върху удар париране отстъпване, пак париране нападане и удар и може би щеше да се успокои.
Беше три часа когато се спряха за кратка почивка в която всеки копнееше само за вода и цигара, поне тези който пушеха, но дори жаждата не можеше да отмести главната тревога от главата на влюбеното момиче и устните, и се бяха свили от притеснение, главата продължаваше да и се върти леко, но това не я притесняваше. Концентрацията в боя беше свършила работа поне наполовина и поне за малко беше откъснала мислите си от реалността. По време на почивката реши, че може би наистина е прекалила със слънчевите лъчи и се скри под клоните на дървото до което беше стоварила багажа си и тихо наблюдаваше обекта, който караше стомахът да и се свива и да и се гади. Явно не слънцето беше виновно, но със сигурност и то беше допринесло доста за общото и състояние в този момент. От някъде се чу мелодия позната и от някъде, но от къде, сигурно от някой телефон само, че звучеше много близо като че ли идваше изпод краката и. Дали пък не беше започнала да халюцинира не беше изключено предвид всички фактори, но наистина чуваше мелодия и погледна на долу от където идваше и видя собствената си раница просната в краката и а оттам и позната мелодия на Never say goodbye. Това я върна в реалността и стреснато се наведе и бързо зарови из дисагите си, опитваше се по-бързо да отговори на обаждането имаше нужда да чуе някакъв глас какъвто и да е, ако не искаше да полудее напълно и да започне да се хили истерично докато сълзите закапят по бузите и. Телефонът и беше пропаднал на дъното на раницата и, отне време докато успее да го намери сред всичките джунджурии които носеше със себе си. По лицето и се изписа облекчение когато видя, че я търси една от най-добрите и приятелки, Тина. Тя беше едно от момичетата с които Зеринтия беше отраснала още от малка и познаваше много добре. Точно в този момент беше сигурна точно за какво я търси приятелката и която със сигурност щеше да остане недоволна от отговора и или по скоро от липсата на такъв, все още. Без да се бави и секунда повече бързо вдигна и прилепи джиесема до ухото си а гласът на момичето от другата страна на слушалката се заизлива в порои от думи.
-Каза ли му вече? Той как реагира? Какво направи? Той харесва ли те?-мелодичният глас на Тина не преставаше да звучи в ушите на Владимира с все нови и нови въпроси на който тя просто нямаше отговор.
-Ам, Тина виж аз още не съм му го казала, смисъл той просто не остава сам дори за минутка, така че…
-Ми дръпни го настрана и му кажи, какво чакаш?
-Ам, не мога така, как ще го дръпна, супер много ме е срам и какво ще му кажа: „Ела за малко да ти кажа нещо”, ли? Всички ще чуят и ще почнат да се смеят супер много и ще потъна в земята от срам….-Или щеше да изповръща вътрешностите си върху обувките му и тогава щеше да е късмет, ако не умре на място.
-Ами ако мислиш, че няма да се справиш тогава не му казвай.
Но не този отговор искаше да чуе, искаше и се да и кажат:”Давай момиче ти можеш, какво ти пука какво мислят другите? Ти си готина и не е нужно да се притесняваш от каквото и да било просто не си струва.”.
-Не знам, ще ми се но…..
Колкото повече и се искаше да му каже, дваж повече не и се щеше, и след това и се приискваше дори повече от преди като изгаряща дробовете и болка, като въздухът без който не можеш да живееш. Докато продължаваше да слуша напътствията на приятелката си по телефона погледът и непрестанно следеше Христо и тогава го видя сам, сам самичък за малко без своята вечна тайфа.
-…ам Тина затварям ти, виж ще ти звънна после, чао….
-Какво, какво има….
Гласът бавно започна да губи звучността си докато накрая заглъхна, но това нямаше значение нищо нямаше значение вече, защото моментът който беше чакала от толкова дълго време най-накрая беше дошъл и сега вече можеше да му разкрие сърцето си. Опита се да си каже няколко окуражителни думи не, че помогнаха много, но все пак и дадоха малката увереност която и трябваше. Гордостта беше нейната броня, която трябваше да я пази, но след края на битката щеше да и е нужно много време, за да я поправи, време което щеше да бъде мъчително.
Мислите и препускаха бързо идвайки и отивайки си една по една през главата и докато с устремена, но бавна несигурна крачка тръгна към Него. О боже как я блъскаше главата, проклетото слънце, всичко е заради него, но то не беше виновно за всичко.Дали Христо знаеше, че отива право към него, за да признае любовта си, и да го знаеше с нищо не го показваше просто си седеше и си почиваше зареял поглед нанякъде. След още секунда, две се озова от лявата му страна промъквайки се тихо, минавайки зад гърбът му при което той се изненада леко, за какво ли мислеше сега? Но за каквото и да мислеше, не беше същото за което и тя и това пролича още с първите и думи.
-Може ли да ти кажа нещо…-Слабо и неуверено, как винаги успяваше да изглежда като пълна идиотка, а той като сто процентов чаровник с неговата невероятна усмивка.
-Да кажи…-мек и топъл глас, а ритъмът и се ускори, сърцето и запрепуска, нямаше връщане назад не и сега.
-А…..харесвам те…-Каза го, най-накрая набра смелост да изрече думите.
Изпита силно облекчение, но въпреки това кръвта и замръзна, времето минаваше като цяла вечност, а отговор нямаше, само празнотата и тишината, което стоеше като бетонна стена между тях двамата. Секундите и се струваха като цяла вечност. Нямаше какво да се направи, той просто нямаше да и отговори, най-добре беше да си тръгне докато все още имаше капка останала гордост която да се опита да излекува.
-Ами ясно аз ще тръгвам….-Обърна се и опита да си тръгне с цялото достойнство, което и беше останало, искаше да изглежда силна и непоклатима.
-Чакай малко…-Тези думи я накараха да подскочи, дали пък не я харесваше и дали дългото мълчание не беше просто изненада от думите и? Може би сега щеше да и каже, че и той изпитва същото към нея? Дали мечтите и копнежите и щяха да бъдат приети и споделени? Дали? Нещо и подсказваше, че е в голяма заблуда спрямо надеждите си. Интуицията която всяка жена притежаваше и казваше истината още преди тя да е изречена с думи, същата тази интуиция която е лесно разгадаема за жените и същевременно с това неразбираема за мъжете. Това беше краят, но той беше очакван…
-Извинявай, но наскоро приключих сериозна връзка и сега не ми е много до сериозно обвързване, наистина съжалявам…
Лъжа, лъжа чиста проба лъжа, поне не и се изсмя в лицето и не я унижи публично. Лъжата понякога може да е също тъй жестока като истината, същата която се опитваме да прикрием чрез измамни думи и потайни действия само, за да не нараним някого. Тя наистина оценяваше думите му. Тези думи които казваха: „ Хей проблема е в мен не те харесвам не защото не си красива, а защото просто не съм готов да се обвързвам сериозно отново.”. Опитваше се да и замаже очите, надяваше се че ще успее да я заблуди като изкара себе си виновен и може би наистина беше, но не по начина по който си мислеше че е.
Е, поне опита и се провали но все пак опита по-добре провал отколкото блянове и въпроси, ами ако...
-А, така ли аз…. съжалявам за теб, че се е получило така. -Не, съжаляваше за себе си и затова, че го е накарала да я излъже гледайки я в очите с гузен поглед,но най-много съжаляваше сърцето си което сега страдаше от собствената си упоритост и я болеше много страшно много защото го бяха отхвърлили и стъпкали безпощадно - Наистина съжалявам
-Не аз съжалявам повече, наистина…
Сигурно сега щяха да си казват кой съжалява повече за това че лъже другия, каква ирония! След няколко минути в които всеки казваше колко много съжалява за другия, разговорът приключи. Единият лъжеше, защото не искаше да нарани чувствата на другия и това беше най-безболезнения начин, а другия лъжеше първия с това, че се преструваше на сляп и глупав вярващ на всяка една дума изречена от горния, за да изглежда лъжата реална и правдоподобна. И двамата лъжеха толкова добре, че се заблуждаваха сами в своята собствена „искреност”, но недостатъчно, за да заблудят този който трябваше да бъде излъган. Зеринтия разтресе главата си в знак, че разбира отново и съжалява, няколко кичурчета се изсипаха върху лицето и. След това с не много бърза крачка, но странно защо напомняща на крадец заловен на местопрестъплението твърдящ, че нищо не е направил докато се опитва да се измъкне с откраднатото в торбата, се отдалечи и се опита да събере всички все още цели частички които я поддържаха да не се разплаче.
Понякога си сам друг път пък не, понякога ти се иска да умреш, а понякога да живееш, а друг път да заставаш на ръба, на самия ръб на пропастта и да се люшкаш от едната крайност в другата. Дали ще паднеш напред или назад и дали ще има някой който да те хване?
Вероятно не…