автор: traveling_musician

Аз съм в дребна, сприхава стая,
от която чак ме боли глава.
А се мъча да гледам в безкрая.
Как е наивно и жалко това!

Ти си в осмия седмичен ден.
Къде точно си? - сам ти не знаеш.
Защо, чудно, не можеш със мен
да седнеш, да си помечтаем?

Той, денят се оттегля минорно.
Аз, ти и той - до гроб непознати,
мълчим - всеки до своя прозорец,
с общ поглед върху луната.